— Следващия път ще ги заведем на оперета — шегуваше се министърът, беше в добро настроение, въпреки че Алварес със съжаление си мислеше, че на полето на политиката зад доброто настроение винаги се крие пълна профанщина. — Идват в Испания, добре бе, човече, ама да ги разкарваш по кръчмите. Господи, каква простотия.
— По-добре щеше да е да ги замъкнат на борба с бикове — отбеляза директорът на разузнаването в тон с шегата на министъра, издължен, мургав господин, имащ особена нужда от ортодонт, особено когато се усмихваше.
Алварес направи нещо като учтива гримаса, седеше, сбутан в единия край на масата, докато дъвчеше твърдия кроасан и го смилаше на удобна за преглъщане маса посредством сервирания портокалов сок. На такива събрания му се струваше, че светът се разпада на парчета, но от това не се интересува никой освен него, Алберто Алварес Кореа, достойния за поста си велик комисар за връзка между Министерството и всичко останало. Той и неговите „момчета“.
Усети се, че мислейки за кроасана, бе започнал да стиска зъби, което го накара да отклони вниманието си от него и да го насочи към ръката си, в която стискаше куфарчето. Погледна часовника си и установи, че пристига на срещата с една минута по-рано, което беше повече от добре. Точността, както казваше баща му, е половин свършена работа. „А другата половина, татко?“, го питаше малкият Алварес.
„Моите момчета“, замисли се, докато пресичаше платното, и зарови, както бе навикнал да прави, негодуванието и емоциите си на километри дълбочина под собственото си съзнание.
Така ги наричаше министърът, „твоите момчета“. И Алварес бе принуден да си признае, че това все пак малко повече му се нравеше от „агентките“, названието, въведено от предишната министърка на вътрешните работи, погрешно, естествено, защото те не бяха единствено жени. Освен това същата тая дама изобщо не допускаше, дори не даваше да се отвори и дума, че въпросните „агентки“ вършат неща, несъобразени с достойнството на половата им принадлежност, нито пък че е възможно да не се зачитат „гражданските им права, предвидени в конституцията“, когато им се възлага определена работа. Алварес подозираше, че въпросната госпожа министърка си въобразяваше, че така наречените „агентки“ са нещо като 007, майсторки в бойните изкуства, шпионажа и в карането на спортни автомобили. Взаимоотношенията му с нея се ограничаваха с това да я изслушва и да й представя периодичните си доклади. В течение на дванайсетте години стаж като достоен и дълбокоуважаван комисар за връзка и прочее се бе научил да се примирява с абсурдните идеи за живота и света на всеки пореден министър. Това с „момчетата“ бе нищо в сравнение с останалото.
— Е, как са момчетата, Алберто? — бе попитал министърът по време на закуската.
И Алварес бе вдигнал рамене, докато подбираше най-подходящия отговор:
— Добре, господин министър. Всеки по задачите си. — Това бе идиотски отговор от тип А. Обикновено нямаше нужда от повече, обаче в този момент на хоризонта се задаваха буреносни облаци и прецени, че трябва да добави и тип, който беше малко по-усъвършенстван. — Но би било по-добре да ми зададете конкретни въпроси.
— Е, щом всичко е наред… — подхвана шефът на разузнаването и впоследствие изрази безпокойството си от току-що появилата се неоталибанска организация в Испания. Заяви, че е необходимо да се проникне сред членовете й именно посредством някое от „момчетата“.
От своя страна, оперативният директор попита в какъв смисъл да отговори на Интерпол относно бандата по андалуското крайбрежие, която се занимаваше с търговия на бели робини и която представляваше клон на известна „съветска“ (пусна в обръщение жаргонното наименование на всичко, идващо от Изтока) престъпна организация. Той имаше нужда от „две-три“ момичета. Не разясни, защото беше повече от ясно, че въпросните момичета щяха да бъдат подложени на отвличане и още нещо. Като му дойде редът, министърът съобщи, че спи с докладите за Воайора и за Отровителя под възглавницата или по-скоро, че те сън не му дават.
Накрая всички отправиха взор за заключение към Алварес.
Той им обясни по какъв начин са разпределени „момчетата“, какви са приоритетите при всеки отделен случай, но без да влиза в подробности. „Детайлите изобщо не ги интересуват, нищо повече от резюме.“ Докато им подхвърляше дребни кокалчета от цялата истина, ги оглеждаше един по един и напълно си даваше сметка до каква степен щеше да ги уплаши вестта, че вече не разполага с „момчета“. Че тия проблеми са консултирани с Падиля, но заради собствената си безопасност ги държи далеч от ръководството, че между Падиля и агентите се е издигнала „стена“, същата, каквато сега започва да се издига между политиците и самия Алварес. „Защото някой трябва да се замисли, че става дума за живи хора и че те са тук и работят точно в тази страна, в тоя град и са сред нас.“