Тревожното му подсъзнание извика още един неприятен спомен: срещата с Диана Бланко отпреди седмица. Бланко, една от живите легенди на отдела, която най-случайно преди години бе наблюдавал по време на тренировките й и бе изпитал за първи път върху гърба си властта в ръцете на тия хора. Проклетите агенти, всичките до един демони, кошмари наяве, неговите „момчета“, които не смееше нито да погледне в очите, нито да отмине просто така. Те бяха точно толкова чудовищни, колкото и хората, които преследваха. „Както и техните наставници“, си мислеше Алварес и го лазеха тръпки. По-човечен ли беше Виктор Дженс? С облекчение си спомни деня, когато ужасният психолог си отиде завинаги. Разбира се, знаеше, че е още жив, Падиля му бе казал, че от време на време му изпращат доклади и се консултират с него. „Но поне не ни се мотае пред очите. Поне.“
Не понасяше спомена за Дженс. Неговите грехове споделяше и самият той.
И греховете му, и падението му. Във връзка с инцидента с Диана и въпреки че нищо не разбираше от псиноми, Алварес бе прочел за собствената си филия, Двойствеността, която граничеше с една друга, наречена Падение, от своя страна свързана с „Хенри V“ от Шекспир, където се говори за смъртта на Фалстаф, символ на „падението“ на зрялата възраст, на удоволствието, което младият крал трябва да потисне. Също и, каза си Алварес, символ на собственото му падение, на чувството, което безспирно го обземаше и тласкаше към морална бездна, към ненаситната паст, която поглъщаше и праведни, и грешници, без всякаква разлика.
Колата със затъмнените прозорци ставаше все по-голяма, колкото повече Алварес приближаваше до нея. Бяха го уверили, че интервюто няма да трае повече от час, което го устройваше, защото така можеше да се върне съвсем навреме в кабинета си във Вътрешното министерство, да се заключи и да проведе видеоразговора със сина си Исмаил, който учеше в Лондон. Шестнайсет години щастие и грижи. Господи, така копнееше поне за мъничко да види личицето и тъничкото по детински телце. Синът му беше в елитен лондонски колеж, в който с предимство се изучаваха изкуства и хуманитарни дисциплини. Искаше да става актьор и Алварес беше склонен. В края на краищата бе направил достатъчно с двете си по-големи момчета — единият блестящ предприемач, и другият студент в Тринити Коледж в Дъблин, с амбицията да гради политическа кариера и по тоя начин да удовлетвори бляновете на семейството, произхождащо от едрата буржоазия. Защо да не предостави на Исмаил възможността да постъпи, както пожелае? И през ума му най-случайно мина как при последното си обаждане хлапакът се бе оплакал какъв дълъг спектакъл ходил да гледа в Глоуб Тиътър, „Хенри V“, именно, и бе прибавил: „Това не е най-хубавото, което този човек е написал, нали, татко?“
Искаше му се да предпази децата си от тоя свят и опасностите в него, да ги защити от тези, заради които съществуваха агентите под прикритие, млади като тях, разсъждаващи също върху Шекспир, но с цел да опазят останалите. „Човек следва да прави онова, което трябва да бъде направено“, обичаше да казва Дженс.
На Алварес му стана мъчно за себе си, като се огледа в тъмните стъкла на автомобила. Там видя един човек, за когото всеки би прозрял, че е чиновник, плешивец, обикновен жалък пешеходец сред този сив есенен Мадрид. „Комисар за връзка, по дяволите, някаква измислена служба, която даже не бе и политическа… Е, все някой трябва да го върши и това, не е ли така? И половината от онова, с което се заемеш, ако успееш да го свършиш, е достатъчно, нали, татко?“
Колата изглеждаше празна. От вътрешността й не се чуваше нищо, нито пък нещо помръдваше. Докато я заобикаляше отзад, за да отвори вратата до шофьора, си помисли: „В края на краищата ще ни паднат… и Воайора, и Отровителя… Ще ги хванем, та дори и без агенти под прикритие, разбира се. Това е само въпрос на време. Въпросът е обаче колко.“ В известен смисъл всичко бе достатъчно обнадеждаващо, все пак целта на днешното събрание бе да се докладват нови подробности около двата случая. Ако можеше да доложи в Министерството за някакъв прогрес в разследването им, денят щеше да е приключил добре.
Хвана дръжката на вратата и през ума му мина нещо странно.
Огледа се. Улицата беше пуста. Сети се, че предвид секретността на това интервю се бе разпоредил бодигардовете му да не идват с него, а да го чакат в Министерството. Бе освободил и шофьора, и секретаря си, който винаги го придружаваше. Бе сам.
Но подобни измислени евентуалности не биваше да го безпокоят, а интервюто, което предстоеше, бе напълно в реда на нещата. Кодовете бяха проверени. Щеше да се срещне именно с човека, когото познаваше, лично, както винаги, на същото място.