И въпреки всичко го обзе безпокойство.
Представи си някое от всички тия чудовища, които отвличат твоите „момчета“, да плени тебе, сега, в тази кола.
Беше абсурдно, но не за първи път го нападаха настървените призраци, които таеше вътре в себе си. Ежедневната му работа го принуждаваше да изоставя тапицираните коридори в Министерството и да се изправя пред ужасите от деянията на една или друга банда, опасни луди, ужасяващи ченгета под прикритие. И никой не бе в състояние да проумее каква смелост беше нужна ежедневно да следва привидно спокоен предначертания си път.
Натисна дръжката и отвори. Вътрешността изглеждаше сумрачна и празна. Лек полъх докара до ноздрите му трудно доловим аромат на лосион.
— Здрасти? — каза предпазливо.
— Влизай — отговори му познатият глас.
Вече поуспокоен, Алварес се наведе и зае мястото до шофьора, положи куфарчето в скута си и събра полите на лодена, за да затвори вратата.
— Надявам се, че няма да продължи повече от час — каза по посока на човека, който седеше зад волана, — а и че ще си струва труда…
И тогава разбра.
Не бяха сами. Без съмнение до този момент другият бе стоял наведен на задната седалка и в този миг се бе изправил. Алварес видя сянката му върху арматурното табло.
Последното, което се сети, докато се обръщаше назад, с лице към мрака, бе, че няма да успее да се върне навреме за видеоразговора с Лондон.
17
Както винаги, направих онова, което бе нужно, но с омерзение. И пак, както винаги, се опитах да се възползвам именно от него.
В ушите ми не спираше да звучи гъгнещият му глас, когато най-сетне, преди минута, ми съобщи какво желае да получи:
— Изиграй ми маска на Красотата. От край до край. Отдавна не съм го виждал. Опитай се да ме привлечеш.
— Не мога да ви привлека. Това не е вашият профил.
Дженс не приемаше лесно възражения.
— Принадлежа на Аура. Говорим за нещо определено и то е друго. Можеш да го направиш и ако излезе добре и дадеш всичко от себе си… Знам, че ще го сториш — изрече меко. — Родителите ти бяха убити, а сестра ти жестоко малтретирана, когато ти бе на дванайсет. В твое присъствие, но на теб не посегнаха. И мислила ли си защо?
— Не мога да си спомня — отговорих с треперещ глас.
Дженс кимна одобрително от стола си.
— Блокирала си спомена, защото се чувстваш виновна. И оттогава си си внушила, че имаш дълг към Вера. Желаеш да се пожертваш в нейна полза, да я спасиш, и си наясно, че аз съм единствената ти възможност да хванеш Воайора… Ето затова ще ми направиш Красотата и ще ми се отдадеш напълно. Ако успееш да ме привлечеш, ще ти помогна.
Това брутално изнудване не ме учуди. Това бе Виктор Дженс, какъвто винаги съм го познавала, не симпатичното старче, което редовно следи здравословното си състояние, хапва портокали и пие кафе с мляко. Бях привикнала да го ненавиждам. Бях готова за това.
— Съгласна съм — измърморих.
Бях бясна и се мразех. Беше ми ясно, че Дженс се опитва да се дрогира с мен. Наставникът да ползва агент за свое собствено удоволствие, това бе нещо перверзно, изкривяване на нещата, въпреки че съм чувала за такива работи. Само че не познавах свой колега, който би допуснал ей така, безропотно, подобно унижение. Все пак си помислих, че ако успея, бих се добрала до необходимата информация, която той се дърпаше да ми даде. Щом искаше да си правим мръсни номера, нямах нищо против, щях да му го върна.
Огледах стената зад гърба си в тясното холче. На нея имаше огледало в дебела рамка, погледът ми се спря и на разнебитен скрин, на мебели, които малко прекалено се набиваха в очи предвид моята задача, но светлината падаше върху ми и те оставаха зад гърба ми в сянка. Реших да ползвам своето нежелание за преграда и по тоя начин да засиля ефекта. Красотата изискваше изграждането на дистанция: да я докоснеш самата нея означаваше да бъде разрушена. Става дума за една единствено волева маска, да успееш да внушиш на своя обект, че за него си недостижима. Колкото си по-далеч, толкова по-силно му въздействаш. Ключът бе в „Дванайсета нощ“, където всеки е влюбен или поне така изглежда, ала не в този, който му подхожда.
Дженс, притихнал, чакаше да започна. Не можех да съзра с какво изражение, защото лицето му бе потънало в сянка, но бях сигурна, че се усмихва. Или поне исках да си го представям именно такъв, засмян, приведен напред и задъхан, старче, облечено в зелено — това ми идваше точно и ми помагаше да го мразя. Първото, което сторих, бе да отстъпя няколко крачки и да се опра в скрина. Отпуснах ръце и размърдах коленете си. Хвърлих поглед към Дженс или най-малкото към неясната фигура, седнала под лампата, и направих онова, което се наричаше „промяна в състоянието“, отворих уста, усмихнах се и показах зъби.