— Мислех, че ви познавам, професоре — казах. — Смятах, че сте учен, нещо като мъдрец… А виждам, че се интересувате единствено от това да се забавлявате…
Изрекох тия думи с лицемерно намерение. Опитах, разбира се, с текст без никакъв конкретен смисъл, импровизация единствено с цел да попадна на най-верния тон.
— Наистина ли сте готов да изгледате спектакъла? — добавих. — Не искам да ви съжалявам…
— Спектакълът не е по-различен от действителността — измърмори Дженс, свит в своята сянка. — Наясно съм защо го правиш. Няма измама. Защо именно така си решила да се облечеш, с прозрачното си трико… — Изтегна крака напред и докато говореше с мен, изпъваше гънките на светлозеления си панталон. — Никога, ама никога, миличка, не си разбирала тънката разлика… Когато ти мамиш, а аз вярвам, какво значение има истината?
— Истината винаги има значение, каквото и да става.
— Хайде, давай, моля те. Ако повярвам, че ме обичаш, моята истина ще бъде тази. Ако успееш да ме убедиш, че си красива, ще бъдеш. Няма да отида по-далеч от твоята маска. И никой не може да го направи. Това, което вярваме, че е, то е. Сега те виждам изправена пред себе си, ала не проумявам защо… Тия думи, тия жестове… Какво общо имат с тази маска, която очаквам? Ти си загадка за мен, както и аз винаги съм бил за тебе. Но ако си в състояние да ми предложиш ключ към собствената си загадка и аз го приема, какво значение би имало, че всичко е единствено привидно, кажи ми? За мен това е ключът… — И направи пауза. — Не зная за какво ти го разправям. Извини ме, че те прекъснах…
Дадох си сметка за хитрата пързалка, която ми подлагаше. Тия разсъждения, така добре подредени, които изложи, бяха единствено възможната му самозащита. Дженс предчувстваше какво щеше да се случи и се опитваше да изгради с тая вулгарна логика тухлена стена около себе си. И добави, че не му е ясно защо ми го говори, за да ме разколебае, кат ми внуши съмнения за истинността на своите желания.
Беше хитър като лисица, но и аз не бях новачка.
Докато ми се обясняваше, се сетих, че би било удачно светлината да се отразява от облеклото ми. Красотата изискваше фронтална светлина, ние обаче се възползвахме само от наличното. В един момент се наведох напред, отблясъците върху трикото ми заплуваха, разтворих крака и плъзнах ръка по дясното си бедро, лицето ми остана безпристрастно.
— Както и да е. Щом настоявате да го играя, ще го изиграя — казах без ентусиазъм. — Ще ви дам онова, което искате от мен. А защо го искате, изобщо не ми пука — добавих с все същия тенекиен тон, докато опипвах с лявата си ръка, разтворена като лапа, ръбовете на скрина.
Неочаквано спокойствие обзе моя зрител Дженс. Помислих си, че на страничен наблюдател би му се сторило, че старчето пред мен спи, но аз знаех, че съм успяла да пробия кръговата му отбрана. Самият Дженс наричаше тази фаза „полицейски час“: псиномът на зрителя, удавен от удоволствие, започва да се бунтува и разумът изисква той да бъде усмирен с намордника на едно насилствено примирие.
— Всичко, което искате… — повторих. Вдигнах ръце към косата си, сякаш да я пригладя, в същото време въздъхнах дълбоко и тихо, така че вниманието на този, който ме гледа, да бъде приковано в лицето ми, обрамчено от двете ми ръце и светлината. После свалих бавно дясната с дланта, обърната нагоре: погледът на Дженс следеше зорко движенията ми. Спрях, когато стигна бедрото ми, и я отделих от тялото.
— Ти си… красива — измърмори той колебливо. — Но има една граница в тая маска, един предел и ти го знаеш… Не бива да се преминава. Ще загубиш.
— Възможно е — казах.
— Не искам да се предаваш. Продължавай… да се бориш.
— Не аз се боря. А вие.
Вече съзнавах, че напълно контролирам ситуацията: усещанията, които получавах от допира с връхната си дреха, ракурсите, отдето тялото ми се виждаше добре или зле, чувствата вътре в мен, страстта ми.
Преди поредното мое движение Дженс каза:
— А може би… да оставим всичко това… Да спрем дотук. Докъдето сме стигнали.