Колежът не се намираше далеч от квартала Саламанка, където живееха, когато не можеше да отидат в другата къща. Ставаше дума за модерен международен център. На него му се нравеше тази претенциозна и елитарна среда, свободна и в същото време строга, където не присъстваше какъвто и да било религиозен елемент. Неутрално възпитание, уважаващо личната свобода, не единствено пиърсинга и развлачените мръсни дрехи на Пабло. Ограничаваха се с образованието и не се навираха в живота на хлапаците. Бе много скъпо, но той плащаше в брой, а и внасяше щедри помощи, които го бяха превърнали в особено желан гост за шефовете на онова място, което според него бе особено важно, най-малкото защото синът му именно там прекарваше времето си, когато не беше с него.
Тази сряда бе пристигнал десет минути по-рано, впрочем както винаги. Малко, но особено луксозни автомобили, почти всичките с шофьори, чакаха на паркинга. Той спря своя близо до изхода. Дечурлигата започнаха да излизат точно в шест, усмихнати и шумни в този сив есенен следобед, ала мъжът бе погълнат от своите си работи, дъвчеше бадеми, без да очаква нищо от онова, което предстоеше да се случи. Винаги зареждаше минибара в колата с тия пликчета с бадеми. Наслаждаваше се на особения им бронзов цвят, месестия им вид, абсолютно еднаквите им обли форми, толкова удобни за…
— Господин Леман?
Някаква сянка пред страничното прозорче.
— Здравей, Деми, какво става? — Мъжът спря да дъвче, свали стъклото на вратата и се усмихна учтиво изпод очилата с огледални стъкла. Това вмешателство го подразни, но нищо в изражението му не го издаваше. Спомни си, че момичето бе една от новите учителки на Пабло, много въодушевена и добре разположена. Бе от американски произход, израсла в Лондон и Мадрид. Струваше му се не особено опасна. Още един член на стадото, поне засега.
— Бих искала да говоря с вас. Имате ли една минута?
— О! За какво става дума?
— Не, не се безпокойте, нищо особено… — Деми говореше много правилно испански със силен чужд акцент. — Пабло е умно момче и върви добре… Само че… Може ли да отидем до кабинета ми?
— Сега не, Деми, притиска ме времето. Имам важно събрание.
— Тогава утре?
На няколко метра вляво от девойката вече стоеше момчето в очакване на края на този височайш разговор. Мъжът се усмихна още по-широко.
— За бога, Деми, какво става, няма да ме държиш в напрежение до утре сутринта.
— Не, няма нищо тревожно, наистина… — Изчерви се и се наведе към него, за да му каже очевидно нещо поверително, докато играеше с колието си и отмахваше кичур коса от челото. През ума на мъжа се стрелна мисълта, че може да бъде и привлекателна… — Вчера попитах Пабло какво е правил в края на миналата седмица и той ми отвърна, че е ходил на кино с един свой съученик… По една случайност бях гледала тоя филм и се опитах да го накарам да го коментира, но не успя да ми каже нищо… Попитах и приятеля му… Не бе прекарал с Пабло нито една минута. Майка му го потвърди. Когато говорих с него отново, си призна, че ме е излъгал.
Мъжът прихна да се смее.
— И това ли е всичко? Извинявай, Деми, наистина ме уплаши… През уикенда Пабло си стоя вкъщи. Не желаеше да излиза.
— Знам, онова, което искам да кажа, господин Леман…
— Незначителна лъжа, Деми!
— Не, не, господин Леман, не е незначителна… Защото излъга мен. И ако трябва да съм напълно откровена, онова, което особено ме отблъсна, бе, че когато го попитах защо, той ми отговори, че просто така бил решил. Не беше нито засегнат, нито ядосан, нито преди, нито след това. Пабло е само на единайсет, а лъжите в тая възраст…
— Деми — отряза я мъжът с най-учтивата усмивка, на която бе способен, — мисля, че отдаваш прекалено значение на тая банална случка…
— Извинете, господин Леман, но смятам, че…
— Пабло е умно момче, ти самата го казваш…
— Това никой не го оспорва…
— Само че е израсъл без майка, което го направи още по-затворен. Ролята ми винаги е била да го подкрепям и да съм до него, ала не бих могъл да я заместя. Това трябва да го разберете.