— Струва ми се, че Пабло ви обича много, господин Леман. За него вие сте целият му свят. Точно заради това…
— Точно заради това, Деми — отвърна той, като наблегна на първата дума малко рязко, но без да повишава тон, — точно заради това… — Направи пауза, барабанейки с показалеца си по волана. — … си мисля, че имаш абсолютно право. Необходимо е да наблюдаваме поведението му.
Промяната в изражението на момичето показа видимо облекчение.
— Точно така, господин Леман, това е, което ми се искаше да разберете, само че…
— Да, в края на краищата трябва незабавно да се заемем с това. Ще поговорим утре. Благодаря ти, Деми…
— И аз ви благодаря, господин Леман. Единственото, към което трябва да се стремим, е момчето да се чувства щастливо…
— Знам, Деми, признателен съм ти. — Мъжът се питаше какви ли са зърната на гърдите й. Най-вероятно бяха малки, но той бе сигурен, че са тъмни като бадемите, които още държеше в ръката си, и вероятно ставаха твърди при допир с вода. Представи си я във вана, вдигайки нагоре гърдите си. Една много красива червенокоса холандка, с която баща му срещаше, след като се бе развел с майка му, имаше същите такива малки гърди, но той много ясно си спомняше големите й островърхи зърна. Малката го викаше да я гледа, докато се къпеше. — А сега трябва да тръгвам… Пабло, качвай се. Искаш ли бадеми, Деми? — Тя отказа с усмивка, не бивало да пълнее. — Благодаря ти за всичко. Наистина.
Излезе от колежа и започна да се върти из улиците, без дори да го съзнава. Звънливият гласец на Деми се загнезди в главата му. „Благодаря ви. Благодаря.“ В един момент се обърна към момчето.
— Следващия път, като измисляш такива заплетени лъжи, после няма да си признаваш, че си излъгал.
— Какво значи „заплетени“? — попита детето.
— Сложни.
Момчето си сложи колана и погледна през страничния прозорец.
Мъжът наблюдаваше косо двуцветната му синкава бейзболна шапка. В профил то силно приличаше, даже и по пиърсинга на устната, на майка си, която беше много хубава и се казваше Джеси. И мъжът се запита, не за първи път, какво би казала Джеси, ако бе живяла достатъчно, за това същество, което му беше завещала.
Доста труд му струваше да я убеди. Освен че му бе една от предпочитаните ученички по информатика в Брюксел, бе против идеята да разваля фигурата си с една бременност. Мъжът привидно прие доводите й, но няколко дни след това опакова багажа й и обясни, че предвид липсата на каквото и да било бъдеще пред тяхната връзка, е принуден да й каже „сбогом“ и я приканва да напусне апартамента, който деляха. Беше зависима, той се стремеше именно към такава жена, и накрая отстъпи между сълзи, оправдания и едно пиянство с шампанско. „Ще имаме дете, Хуан, ще ти родя дете, Хуан…“ Джеси обичаше да се напива и мъжът се бе възползвал от този прекрасен навик, бе организирал предполагаемото транспортно произшествие с младата майка само два месеца, след като бе родила Пабло. Накратко, нямаше как да продължава да е жива, а, от друга страна, случаят с момчето не бе обикновен каприз на съдбата, беше планирана и осъществена операция. Детето бе защитата му срещу полицаите под прикритие. И това бе грижливо пресметнато. Можеше да приеме затвора и бе сигурен, че един ден щеше да попадне в него (както и че ще излезе), обаче не искаше дори и да си помисли, че ще влезе в някой от ония капани. Това не. Каквото и да е, но да го опандизи някоя от ония пикли…
Докато караше и за да забрави досадния инцидент с Деми, реши да направи последна ревизия на всичко, което трябваше да купи, сега, наум, без всякакво отлагане. „Нов килим, пластмасови чували, въже, два фенера, още един свредел, дезинфектант, биологически разтворител, залепваща лента.“ Махна с ръка пред звуковия сензор и с пълна сила се разнесе техно рап. Нито той, нито детето си дадоха вид, че изобщо слушат тая оглушителна музика. Най-необходимото бяха пластмасовите чували и въжето. Свали си черните очила, защото нощта почти се беше спуснала и тъмите облаци се бяха надвесили още по-ниско над Мадрид, сложи ги в горния джоб на виолетовото си сако „Валентино“. Тоя цвят му харесваше, и на момчето — също. След секунда угаси радиото. Спомни си, безпричинно, една картина, която му се бе сторила любопитна: гърдите на труп, едното зърно втвърдено, а другото потънало навътре. Изпоти се, но не успя да реши защо.
— Татко — каза детето.
— Какво?
— Можеш ли да пуснеш пак музиката?
— Не.