Маската на Изложението бе дефинирана от френско-алжирския психолог Дидие Кора, но Дженс бе открил корените й в жестоката сатира на Троянската война „Троил и Кресида“ от Шекспир, пълна с перверзни войници, вулгарни сводници и неверни любовници, където стойността на човешкия живот и достойнството се измерват единствено с мнението на другите. Мъжът цени само онова, което все още не е получил. Щом иска — роб е, щом го има — цар!, казва Кресида и жестовете в маската се състояха именно в това да бъде изложено тялото, което би трябвало да задейства подсъзнателното, ала в същото време да се потисне желанието и неговото проявление. Като по тоя начин бъде запазена дистанцията. „Подобно на бижу, изложено във витрина, видимо, но недостъпно“, добавяше Дженс.
Като сметнах, че съм готова, отворих творбата. Костюмът, който Дженс предлагаше, бе прост и аз го имах. Черни обувки с токчета, черни прашки. Съблякох се, сресах току — що измитата си коса и я вързах на опашка. Надянах прашките. Дженс твърдеше, че сме в състояние да задвижим подсъзнанието посредством спомен или неприятно травматично преживяване. На нас, ченгетата, подобни неща не ни липсваха ни най-малко и аз използвах собствената си трагедия. Опитах се да си спомня, както предния ден, когато бях при Дженс, онова, което бяха причинили на собственото ми семейство и лично на мен Човека кон, Оксана и другата жена. Спуснах завесите в хола и запалих лампата, осветявайки празната стена, която ми трябваше като декор в сценария. Това бяха неизбежни неща за представянето на Изложението. Но онова, което никога не бях правила, бе да играя без публика.
Докато се движех с лице, обърнато към стената, и рецитирах пасажи от „Троил и Кресида“, докато се опитвах да се заровя в спомените си и да извикам ония картини и усещания, се чудех дали всичко това може изобщо да послужи за нещо. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“, питах тишината. Представях си своята тайна любов, представях си целите и живота, представях си, майната му, какво ли не, както седях сред мрака и наблюдавах внимателно собствените си жестове, заслушана в гласа си…
След около половин час телефонът звънна и ме прекъсна. Ядосах се, че не го бях изключила. Но като видях в дисплея, че се обажда собствената ми сестра, и то по секретна линия, се зарадвах. Не се бяхме чували от онзи ден, преди седмица, когато се ступахме, и фактът, че ми звънеше, за мен беше облекчение. Задъхана, прекратих етюда, нахлузих прашките, които бях изула, и се приготвих да говоря, предварително приемайки, че е напълно възможно да се случи какво ли не: Вера да ме нагруби, да се разреве, да ми поиска прошка. Или, и това се плашех да си го помисля, че ставаше дума за нещо по-съществено. Но първото, което каза, бе, че все още няма ни вест, ни кост от Елиса.
— Загуби цяла седмица… — Носовият й, треперещ глас изпълваше хола. — Цяла седмица… Ако бе имала късмет, вече щяхме да знаем нещо, нали така?
— Може би да, може би не.
— И все още си мислиш, че би могла да го премахнеш?
— Елиса е добра. Всичко може да се е случило.
Мъчно ми бе да залъгвам Вера. Бях сигурна, че Воайора я е заловил. Елиса или вече бе мъртва, или беше извадена от строя завинаги. Вера го знаеше прекрасно. Но бе захапала лулата на мира, а това за нищо на света не исках да провалям.
Използвах почивката да отида до тоалетната и да изсуша потта си и в същото време слушах Вера през говорителите.
— Падиля е като подлудял… Сложил ни е подкожни джипиеси, знаеш ги… на всички новаци…
— Това е… — казах и се спрях овреме. Думите, които напираха в устата ми, бяха „тъпотии“, „идиотщини“, „абсурди“. Но се сетих, че Вера просто искаше да одобря подобно поведение. — Това не е чак толкова глупаво — отвърнах.
— Разбира се.
„Внушава ти, че си в безопасност, глупачке — си мислех. — Като носиш апаратчета, ще си по-спокойна и действията ти ще са естествени.“ Това не беше разговор за Вера, въпреки че всячески исках да бъде максимално защитена.
Върнах се в хола, където все още светеха лампите, застанах на колене, скръстих ръце и зачаках да затвори, за да продължа упражнението.
— Падиля ме вика в студиото всяка вечер, знаеш ли? Доста тренирах и вече се чувствам готова…
— Ще излезеш ли довечера? — попитах и се постарах да скрия притеснението си.
— Излизам всяка вечер от понеделник, Диана. Искам аз да бъда тази, която ще спаси Елиса.
Трябваше да захапя езика си, за да не почна да я моля да си остане вкъщи. И бе толкова трудно, колкото да се сдържиш да не повърнеш.