— Ти какво правиш в момента? — попита.
— Нищо. Почивам. — Придърпах ластика на прашките към бедрата си.
— Чувам, че си се върнала на работа.
— Не, не съм.
Зададе ми още няколко въпроса, сякаш се мъчеше да подразбере разни неща от личния ми живот. Добави:
— Исках да ти се обадя, за да ти се извиня за оня ден. Чувствах, че умирам…
Тогава вече я отрязах.
— Няма за какво да ми се извиняваш. По-добре да го забравим. — И докато говорех, телефонът отново примигна, друго повикване и името, което се изписа, бе „д-р Валие“. — Трябва да затварям. Пази се — казах, като се надявах, че гласът ми има магическа сила и думите ми сами по себе си бяха в състояние да й осигурят закрила. „Или тя, или аз — помислих си и бях абсолютно сигурна, — той ще избере една от двете.“
— Ти също — отговори. — Целувки.
Затворих след тези банални реплики. Вече знаех, че за успешния завършек на всеки наш бъдещ разговор трябваше да се преструваме.
— Благодаря, че пожелахте да ме видите — казах на Валие, като пристигнах при него още същия следобед.
— И по какви причини да не желая да те виждам?
Валие ме гледаше косо. И ме подозираше.
— Не знам — отговорих му. — Мислех, че в този момент вече сте си стегнали куфарите и сте се покрили в някоя затънтена страна под чуждо име… Шегувам се. Наистина ми е приятно, че ме повикахте — добавих.
— Аз също съжалявам, че бях груб оня път. — И на свой ред се пошегува: — Ти си странна птица, но ако не ми харесваха странните, какво ли правя тука?
— И аз се питам същото.
След това предисловие и дежурните усмивки Валие стана сериозен.
— Аз също се радвам да те видя. Искаш ли да поговорим малко?
— Давайте.
— Питам се… Какво ще кажеш да отидем някъде другаде? Вече е късно. И последният пациент за днес си тръгна… Мога да те поканя на кафе или… да вечеряме.
Тонът му постепенно губеше увереността си, докато се превърна в шепот. Неочаквано си помислих, че ще ми е особено забавно Валие да ме придружава тази нощ. Учуди се повече и от мен, когато приех, надяна елегантна черна жилетка върху бялата риза и пренебрегна протестите ми, че съм облечена надве-натри, с това яке, блуза и по джинси. Заведението, което предложи, се намираше на завоя на улицата, казваше се „Касандра“ и вътре беше изрисуван Буда, имаше позлатени маски, старогръцки шлемове и снимки на Далай Лама в причудливо съжителство. Към това прибавям и комбинацията от индийска и гръцка кухня в менюто. Огромен телевизионен екран без звук, настроен на новинарски канал, насред залата с фурна тандури, напомняше, че това място се намира в Европа. В тоя ранен час имаше единствено чужденци.
И докато разгръщахме менюто, донесено от сервитьорка със съответна екзотична външност, благодарих на Валие за поканата.
Моля те, ако искаш, можеш да ми говориш на „ти“-каза, разгъвайки салфетката. — Наричай ме Марио.
— Знаех, че името ти е Аристидес.
— Аристидес-Марио, ако предпочиташ, обръщай се на първото ми име.
— Марио ми харесва.
Решихме да прескочим предястията и да минем направо към обезкостено пиле с къри и бутилка вино. Щом сервитьорката си отиде, Валие се огледа наоколо, за да се увери, че сме съвсем сами. Тогава той се наведе към мен и по това разбрах, че е дошъл мигът да ми каже, каквото си бе наумил.
Отговорих утвърдително, като ме попита дали съм готова да проведем разговора за „моята работа“.
— Доста мислих за любопитната ти професия, Диана — подхвана. — Струва ми се, че съм виждал предостатъчно саможертви в живота си, хора, готови да дадат какво ли не заради другите… Но твоето надминава всичко. Ти си много специален случай.
Завъртях отрицателно глава.
— Не съм специална, а и не съм съгласна с това за саможертвата. Всички се подчиняваме на своя псином. Правим онова, което ни харесва, въпреки че не съзнаваме защо е така. И в края на краищата то се оказва единственото, което сме в състояние да направим.
— Прекалено строга си към себе си. Сигурно е ужасно да гледаш на нещата от този ъгъл… Защо се смееш?
— Смешно ми е да слушам един психолог да говори по този начин.
Валие вдигна рамене.
— Приемането на съществуването на псинома не означава, че не разполагаме със свободата да избираме. Моята терапия винаги се е основавала на това да покажа възможните пътища и да предложа на своите пациенти начините да променят себе си. Всички можем да се променяме. И има достатъчно приемливи способи нещата да се получат.