— И какво са постигнали?
— Нищо. Дженс твърди, че само са предизвиквали безразборни емоции, защото не е съществувало днешното разбиране за псинома и необходимата класификация. Дий е умрял години, след като кралският двор е успял да отклони Шекспир от тия занимания. Театърът се е върнал към „официалната“ си същност и всичко отишло на кино. Край на историята.
— Интересна теория… Кое от нея е доказано?
— Нищо. — Засмяхме се. — Всичко около Шекспир е прекалено тайнствено. Дженс казваше, че е най-енигматичният автор едва ли не измежду всички останали. Както и да е, но е особено полезен в нашата работа.
Отново последва пауза, след която и двамата заговорихме едновременно. И пак се засмяхме.
— Какво? — рекох, чувствах се леко пияна.
— Не, ти кажи, каквото имаше да казваш.
— Струва ми се, че вече знам какво си мислиш за „нашата работа“…
— И какво е то?
— Че съм една перверзничка. — Очаквах, че ще се изчерви и ще отрече такава обида, но усмивката на Валие ме изненада.
— Вероятно няма да имам право… Само че в момента ти се опитваше да разсъждаваш като психолог, а аз като ченге под прикритие…
— Така ли? И какво разсъди?
Валие си отряза парче от сочното пиле и го потопи в къри.
— Че ако разполагах с възможността да предизвиквам у останалите емоции, каквито пожелая, никога не бих изоставил работата си. Защото това е като дрога.
Оказа се, че повече не мога да се смея. Взрях се в него. Валие продължи да говори с очи, наведени над чинията.
— Знаеш ли? Хората са свикнали да наричат „дрога“ единствено веществото, което вече е станало известно с това название, но една кола, идеология или вид спорт могат да се превърнат в същото. В детството си в Богота и после, през целия си живот, съм се сблъсквал с много подобни наркомани, Диана: мъже, дрогирани с жестокост, жени, дрогирани с насилие, деца, дрогирани с любов, старци, дрогирани със страх… Все неща, които ти наричаш „задоволяване на псинома“, предполагам. Както и да е, моята задача винаги се е състояла в това да освобождавам хората от зависимостта им от дрога. — Вдигна салфетката към устата си и добави, все още загледан в чинията: — Мисля, че дойде при мен, за да ти помогна да се откажеш от своята дрога. Искаш ли да напуснеш тая ужасна работа? Възнамеряваш ли да престанеш да страдаш?
— Искам да живея с мъжа, когото обичам — отговорих вкаменена. — Не бих го нарекла „да престана да страдам“, а смяна на наркотика. — За миг забелязах някакъв срив в изражението на Валие, мигновена поява на неопределено чувство. — Какво ти става?
— Не, нищо… — Усмихна се глуповато и тоя път наистина се изчерви. — Ти вече ми разказа… че си влюбена в някого… Радвам се за теб.
И пак настъпи тишина.
— А ти? — Реших да променя темата. — Имаш ли си някого?
— Жена ми ме заряза преди две години, ненавиждаше да бъде обсъждана по време на вечеря.
Засмяхме се и това съвпадна с репортажа по телевизията за жертвите на Воайора. Сърцето ми прескочи, защото ми се стори, че става дума за открита нова жертва, но после се оказа, че кадрите са архивни.
— Питам се какво ти пречи да напуснеш… — каза Валие. — Какво те принуждава да вършиш нещо, след като с цялото си същество го ненавиждаш…
— Имам висящ случай — промърморих, без да ме интересува дали Валие ще долови напрежението ми и ще се обърне по посока на погледа ми, вперен в екрана.
В тоя момент репортажът свърши и неочаквано докторът ми се стори особено изнервен.
— Диана, просто зарежи от раз… — Не му отговорих. Той силно се наклони към мен, гласът му стана молещ. — Нали ми разказа за премеждията си… Не беше ли страшно? Или за теб е било просто „задоволяване на псинома“? Била си само дванайсет-тринайсетгодишна… Било е трагедия, от която други са се възползвали да те превърнат в какво? Във вид оръжие? — Устните му се свиха презрително. — Заслужават просто да умрат, Диана. Позволи ми да ти помогна. Това ме засяга, разбираш ли? Засяга ме много…
И изведнъж вече не бях в този ресторант, а на едно мрачно място, в присъствието на образа на Валие, с облото му успокояващо лице с очила без рамки, и оттам идеше единствената светлина.
— Знаеш ли? — казах. — Вчера си го спомних. Онова, което все не успявах да си спомня. Какво сториха на родителите ми, на сестра ми и на мен. Какво ми направиха…
Окса, върви за момичетата.
Продължих да говоря, без да се притеснявам за времето, което с всеки образ, който се появяваше в спомените ми, ме доближаваше малко по малко към светлината, която се казваше Аристидес-Марио Валие.