Почти заспала, се сринах върху леглото, ала противно на очакванията си не сънувах нито Марио Валие, нито целувките му, нито специалната вечеря, на която разказах онова, което не бях доверявала никому, нито пък на мен някой някога ми бе разправял подобни неща. Още по-малко сънувах Воайора. Сънувах всички жертви, които някога бях виждала. Целия този измъчен народ, за когото работех. Онези, които искаха да остана и да отмъстя.
И когато телефонът ме събуди в 6:50 сутринта, в четвъртък, бях готова за лошата вест.
— Диана…? — гласът на Мигел. Слушах го от леглото, бе още тъмно. — Исках да го научиш, колкото се може по-скоро… Молех се поне да е, че са открили Елиса Монастерио, но още преди да каже каквото и да било, вече знаех, че е друго.
„Вера е — помислих си с пълна и ужасяваща убеденост. — Избрал е нея.“
20
Вечерта в сряда, докато си слагаше червило пред огледалото в банята, на Вера Бланко й се стори, че чу шум.
— Стоп — изрече високо, плейърът, който монотонно повтаряше едни и същи стихове от „Добрият край оправя всичко“, спря.
Ослуша се. Нищо. Като че ли беше превъртане на ключалка. Може би някой от съседите. Откакто Елиса я нямаше, нервите й бяха опънати като стоманени струни, зазвъняваха и по най-банални поводи. Спомни си как само преди минути същото й се случи, когато изпиука телефонът. Вдигна, нямаше никой, помисли си, че е грешка, но това не попречи да се почувства безпричинно напрегната.
Не бе свикнала да стои сама вкъщи, а точно това се случваше в момента.
Въпреки всичко се показа на вратата на банята. Това бе доста наивно, защото единственото, което можеше да види оттам, бе спалнята, маломерна, както всички останали помещения в апартамента. По леглото, неоправяно от седмица, където преди спеше с Елиса, бяха разхвърляни части от служебни костюми: чорапи, екзотични ръкавици, мрежести клинове, прозрачни блузи. Лампата върху нощното шкафче бе запалена, в коридора също светеше. „Глупачка!“, помисли си. Поклати глава и усети бузите си по детски да пламват от срам.
Приключваше с разучаването на една статия от Кьониг за важността на самоконтрола на чувствата с цел потискане на желанието при филията Жертва. И сега и най-незначителният шум я отвличаше и възбуждаше. Реакция на абсолютна новачка в занаята.
Въздъхна примирено пред потискащата липса на опит и продължи с тъмносиньото червило. Зелени нокти и сини устни. Измислените комбинации увеличаваха вероятността маската на Жертвата да се получи успешна. Щеше да облече блуза с портокалов цвят, проблясваща на светлината, стигаща до над пъпа, и полупрозрачен клин до средата на бедрата в светлосиньо. И двата цвята й бяха препоръчани от наставниците като подходящи за етюда Жертва. Отгоре щеше да сложи лъскаво мушамено яке с множество токи и закопчалки за привличане на Жертвоприносителя. Наведе се към огледалото и оранжевото проблесна в очите й.
Идеята да смеси цветовете и формите на Жертвоприносителя и Жертвата бе лично нейна, с цел по-силна притегателност за наблюдателя. Олга Кампос, научи впоследствие, го бе изпробвала и това я изпълваше с гордост. Освен това при нея се получаваше естествено: възхищаваше я, още от дете, да комбинира цветове, да грабва вниманието, като се облича по най-невъзможен начин. Чичо й Хавиер, братът на баща й, я наричаше „цигането“, задето се кичеше с всичко, което изравяше от сандъците в старата сарагоска къща на бащиното й семейство, където живееха тя и Диана, след като осиротяха. Отзад имаше чудесна градинка, там Вера обичаше да си играе с Фантомас, котката с тигрова шарка, и да се прави на принцеса от далечна планета. Опита се да си припомни какво бе станало с Фантомас и се досети, че леля й, единствената жива от рода, която двете с Диана посещаваха в един старчески дом за Коледа, й бе казала, че е умрял.
Стисна устни и провери резултата в огледалото. После погледна ръчния си часовник, монтиран в дебела кожена гривна: 9:22 вечерта, имаше още много време. Като свършеше грима, щеше да наметне нещо, без да бие на очи, за да не прави впечатление на съседите, щеше да отиде с метрото до Цирка и долу в тоалетните щеше да се преоблече и да скрие раницата с „нормалните“ дрехи.