Забеляза, че очите й са се напълнили със сълзи и целият й труд щеше да отиде на кино. Пое дълбоко въздух и реши да свършва с подготовката. Среса на път по средата дългата си тъмнокестенява коса за последно. Сложи на ушите си посребрените обици. Събра на купчинка гримовете и червилата и ги постави в страничния джоб на раницата, която беше в спалнята. Върна се в банята и натисна клавиша за изтриване на плейъра, за да махне стиховете от „Добрият край оправя всичко“. Това бе сигурно най-слабо познатото произведение на Шекспир, въпреки че на нея много й харесваше историята с Елена, главната героиня, една „Пепеляшка“, която преследваше истинската си любов независимо от различията в произхода, независимо даже и от това, че мъжът я отблъскваше. Според собствената й професия образът на Елена се тълкуваше като профил на Жертвата, но Вера се възхищаваше от вътрешната й сила и кураж: Коя е силата, която тласка сърцето ми да търси нежна ласка в така издигнати за него сфери…?
Отиде в спалнята и сложи плейъра в кутията върху масичката, без да погледне какво друго има вътре, за да не предизвика отново спомените за Елиса.
Лаптопът й лежеше включен на леглото. Затвори текста на „Добрият край“ и отвори картата с разпределението на зоните между агентите, които работеха по Воайора.
И докато чакаше страницата да зареди, се усмихна. Господи боже, колко много й харесваше тая работа! Не можеше да й устои, и я плашеше, и я възбуждаше едновременно. Предишната нощ се справи с пиян младеж, който се опита да прекрачи тънката граница между досаждането и агресията. Още й бе смешно, и колко лесно беше, една инсценировка съгласно Вон и импровизация по Улрих за освобождаване на подсъзнателното и Укротяване на желанието. Само толкова. Достави й удоволствие да погледа лицето му, олигавено от страст.
Ориентира се в очертаните територии и си избра, за кой ли път, Цирка, там, където Елиса бе изчезнала. Даваше си сметка, че беше малко инфантилно, но искаше да го хване на същото място, където той бе заловил Елиса.
Сви голата си лява ръка, като остави камерата на лаптопа да улови сигнала от поставения под кожата над лакътя нанопредавател. Получи се нещо като карето с баркодовете, маркирани върху стоките в магазина. Екранът я разпозна и отбеляза мястото й в пространството. По този начин системата я запомни за цялата нощ. Знаеше как може да анулира сигнала, „само че няма да ти помагаме насила, нали, животно мръсно, щом искаш да ядеш риба, ще си намокриш задника“.
Най-после бе готова. Затвори и тази страница, изтри всичко, което беше правила в мрежата, и блокира влизането. Не мислеше да мъкне със себе си компютъра, а и освен това беше задължително да постъпи именно така, защото никога не се знае кой би могъл да влезе в жилището ти, когато си навън. На практика беше невъзможно при всички мерки, които бяха взети, но една повече не пречеше…
Остана вкаменена.
Тоя път чу съвсем ясно: проскърца врата.
От усещането устата й пресъхна. Тръгна към хола. С крайчеца на окото забеляза очертанията на странна и несъразмерна фигура върху стената и по-дълго от допустимото се чуди дали това не е собственото й отражение в огледалото в хола.
На пръв поглед всичко си стоеше, както бе оставено: малката масичка на средата, фотьойлите, постерите с любимите й певци, които и Елиса харесваше, остатъците от вечерята набързо по голямата маса. По-нататък коридорчето пред входа, отляво кухнята, която не можеше да разгледа оттам, където бе застанала.