Спомни си, че именно вратата на кухнята скърцаше: Елиса на няколко пъти бе споменавала, че трябва да извикат техник, защото не се получи със смазване.
Кухнята.
Това не можеше да бъде само от течение, а и всички прозорци бяха затворени.
Имаше някой. Даже беше в състояние да се опита да проследи движението му от влизането в апартамента: „Проникнал е, докато съм се гримирала… И това бе първият шум, който чух. Скрил се е в кухнята и е затворил вратата…“
Сърцето й туптеше силно, докато пресмяташе какво първо трябва да направи.
Помисли да извика полиция, но веднага отхвърли тази идея. По дяволите, та полицията беше тя. Нито пък цял взвод полицаи можеше да се окаже толкова опасен, колкото бе тя, освен това гримирана. Няколко жеста на Жертвата щяха да приковат на място евентуален крадец, независимо от собствената му принадлежност, стига да имаше достатъчно време затова.
Не се страхуваше, а и нямаше от какво: натрапникът трябваше да се притеснява.
Пристъпи напред. Тишината бе безкрайно дълбока. Пресече хола и установи, че вратата на кухнята стои отворена. Спомни си, че я бе оставила така, но инстинктът й на млад воин заби тревога, че все пак вътре има някой, който иска да й внуши, че няма никой.
„Воайора“, изведнъж й мина през главата и почувства как ледена вода облива гърба й. Само че той никога не залавяше жертвите си в домовете им. А и компютризираната система не позволяваше жилищата да стават терен за подобни действия, доколкото й бе известно. Беше абсурдно да допусне, че…
Тогава прозря, че не е направила първото, което трябваше да направи.
Хвърли поглед към клавиатурата до входа. Нямаше никакъв крадец. Въобразяваше си.
Въздъхна с облекчение. Без съмнение шумът бе дошъл от съседно жилище. „Господи, наистина не съм добре с нервите…“
Поуспокоена, измина разстоянието до кухнята и сянката й падна върху долната част на вратата. Побутна я, вътре беше празно. Но тя бе с формата на буквата Г, в тясното, все още невидимо боксче бе мивката, обаче то бе достатъчно широко да скрие човек. Отвори още малко вратата и отново чу същото проскърцване. Невъзможно беше да се е задвижила от само себе си. И страхът я обзе отново.
— Кой е там? — попита по посока на празното пространство.
Почувства се глупаво да говори така, застанала на едно място, без да се осмелява да влезе в собствената си кухня.
„Не влизай — й подшушна изостреният й инстинкт. — Бягай. Махни се оттук.“
Но беше невъзможно. Вътре не можеше да има някой. Не можеше да е влязъл, без да се задейства алармата. За бога, беше празно, без всякакво съмнение!
Или почти.
Реши се да влезе. Преди това, като всяко добро ченге, се подготви вътрешно да представи етюда, който щеше да предотврати всяка евентуална агресия.
С маската на Жертвата протегна ръка, запали лампата и влезе.
21
Едно нещо бе сигурно: никога не бих се върнала в подземието на службата, ако не беше заради Вера.
Все още таях някакви резерви по отношение на инструкциите на Дженс, но съобщението за изчезването на сестра ми помете всичко. Беше като леден душ: прочисти ме напълно, останах гола, лишена от всякаква чувствителност.
Точно думата „изчезване“ не исках да чуя, свързана с името на Вера, и то се случи. Малко преди това е била в апартамента си и се е готвела да излезе на работа, а минута по-късно сякаш земята се бе разтворила и я бе погълнала. Бе се изгубил и сигналът от подкожния предавател. На тъпанарите, които извършваха следенето от Лос Гуардесес, това изобщо не им било направило никакво впечатление, сметнали, че Вера го е „пробвала“, изключила го е сама, като е възнамерявала да го включи отново, когато се озове в своята зона. Само че това не се бе случило. Нито имаха някакви доказателства, че изобщо е стигнала до Цирка. Звъненето по всичките й телефони не даде резултат. Бързият оглед — също. Вратата не е била насилвана, алармата работеше, белези от борба нямаше. Цялата сутрин търсиха следи и дискретно разпитваха съседите.
— Падиля разпореди тотално издирване — добави Мигел и още: — то-тал-но, господи… Само чакат зелена светлина от Алварес и започват… Някъде е в движение… Говоря за Алварес, опитват се да го открият… Слушаш ли ме?
— Да. — Слушах го откъм леглото с поглед, забит в тавана.
— Питаме се… дали Вера ти е казвала нещо за… Дали е възнамерявала да ходи някъде, не знам… Тя е толкова непредвидима… Спомняш ли си нещо?