— Не, нищо не ми е казвала.
Мълчание.
— Господи, ти добре ли си? Искаш ли да дойда да те видя?
— Добре съм. Недей да идваш, по-късно ще те потърся.
Мигел не се беше отказал от отчаяните си опити да ме окуражава.
— Профайлърите смятат, че е възможно това да не е Воайора… Квартирата под прикритие не е място, което той би посетил, нали?
„Само че може да я е проследил дотам, ако я е бил набелязал още предната вечер в Цирка“, си помислих. Освен това не е изключено да е сменил тактиката или полето на действие, предвид асистенцията, за която Дженс спомена, сина му. Както и да е, бях уверена, че Мигел се мъчи да ми даде напразни надежди, точно както и аз на Вера, вчера сутринта. Просто седях и го слушах.
— Освен това дори в най-лошия случай Вера би била най-идеалният агент за залавянето му… Вярвай ми, и всичко би било точно…
— Точно така. Благодаря ти.
В продължение на цялото ми обучение много от препятствията, през които бях преминала, не изискваха нито интелигентност, нито памет, нито сръчност, нито физическа сила, нито дори воля, за да ги преодолея. Изискваха умението да се сдържам. Напълно безизразна, времето вървеше, тик-так, тик-так, и тази болка или удоволствие, или и двете заедно, усилието да ги накарам да отстъпят. Докато Мигел ми говореше, постъпих точно по същия начин. Не се и опитвах да спекулирам със случилото се. Не се удавих в скръб. Не стиснах зъби, нито се вцепених. Просто се сдържах, с поглед, забит в тавана.
И сега какво, девочка? Сега ще се посмеем, девочка.
Пътуването ми до подземията стана част от същото упражнение: да натискам газта и да се сдържам. Излязох по обед, след като вложих доста време да изиграя за последен път Изложението. Изкъпах се, приготвих всичко, което възнамерявах да взема, слязох до паркинга на блока, качих се в колата, натиснах педала за газта и мисля, че не го пуснах, докато не стигнах там. Нищо не помнех от пътя. Сивото небе от време на време и без особено желание пропускаше по малко дъжд, а аз си мислех за Вера. Един час, колкото горе-долу трая пътуването с колата.
Чифликът се намираше на около осемдесет километра на югоизток от Мадрид в една местност, обезлюдена от атомната бомба 9-N. Самото място не бе пострадало от директната експлозия, но правителството бе решило да евакуира хората поради опасността от радиация. Цели предградия, индустриални предприятия и земеделски терени бяха опустели. И когато опасността отмина, собствениците не пожелаха да се върнат. Последваха обезщетения, даже и един много амбициозен проект за реконструкция, финансиран от Европейския съюз, и след него безконечни дебати и предизборни дрънканици. В резултат няколко години по-късно тия земи се превърнаха в призрачен град със сгради и заводи в руини, едно място повече от удачно за институции като нашата, на Дженс, и явно и едновременно с това секретно — съвършения манастир за млади ентусиастки.
Дори и днес говоря за чифлика с нежелание. Предполагам, че съм приключила с един необходим етап от дейността си, а и е безспорен фактът, че беше работа, която ми харесваше. Предполагам също така, че професионалните агенти като нас умеят да отделят смисленото от желаното и че ако между двете се отвори пропаст, то през нея единствено волята е в състояние да прокара мост. Но разумната част от мен, всичко онова, което съставляваше собствения ми псином, въставаше срещу спомена за експериментите по време на нашето обучение. Винаги съм била благодарна, че от един момент нататък заниманията се провеждаха вече в отсъствието на Дженс и че моята сестра не мина през ония недостойни преживелици.
Дженс презираше конвенционалния театър. Повечето от маските, твърдеше, трябваше да се упражняват в абсолютна изолация и с известно чувство за беззащитност. Много пъти ни е карал да го правим при вълнение на борда на яхтата му, във враждебна обстановка или пък в неговата къща в Барселона, където той еднолично диктуваше нормите на поведение. Но не разполагахме с едно определено място, отделено и в същото време близо, където ние, „ченгетата“, да се чувстваме и уязвими. Така че, когато изнамери тоя порутен чифлик в призрачната зона, много гърбове набързо се преклониха пред идеята и много ръце се протегнаха, за да разпишат документацията. Тогава всичко беше друго. Времена на безкрайно учудване и паника пред омразата и лудостта на общия враг. Да се преотстъпи отдалечена сграда и групичка деца на д-р Дженс в името на безопасността на страната струваше на отбраните кръгове, за които Алварес работеше, точно толкова, колкото на нацистките ръководители да предоставят на д-р Менгеле няколко лаборатории и малко еврейчета. В края на краищата виновни измежду анонимните бюрократи, които с течение на времето се местеха като пешки върху шахматна дъска, разбира се, нямаше. Ако съществуваше някаква вина изобщо, то тя принадлежеше на Дженс, останалото се наричаше „политическа отговорност“, която се преразпределяше посредством оставки. Колкото до онова, което наистина ни сториха на това място на нас, неукрепналите юноши, които Дженс бе подбрал за специалното обучение, било е квалифицирано, убедена съм, като „странични последствия“.