Джипиесът се погрижи да ме изведе през шосето за Естремадура — изходи, отклонения, преки пътища, крайградски квартали. И накрая я съзрях сред пустите поля на Ла Манча, както толкова много пъти, като ни караха с рейсове дотам, в края на едно шосе, потънало в кал от скорошните дъждове, виещо се сред храсти и разни недовършени урбанистични начинания. И усетих съжаление и мъка, което обаче ми подейства като чист адреналин: такъв бе декорът на суперпродукциите на собствените ми кошмари.
Колата потанцува още малко върху калта, докато най-после спрях на паркинга пред входа. Останах вътре и огледах още веднъж заобикалящия ме пейзаж. Два съседни покрива с вълнисти керемиди, стени от каменни блокове с прозорци без стъкла и стара мелница без кула и без криле, превърната единствено в част от декора. През лятото, или поне когато Дженс постановяваше, че вече е лято, въпреки че беше посред зима, играехме на фона на това ужасяващо място, което сега се стелеше пред очите ми. В останалите случаи се упражнявахме в мазетата, затоплени от климатици, но въпреки това там заниманията бяха къде-къде по-мъчителни.
И докато разглеждах всичко с глуповато любопитство, си задавах въпроса какво ли би казал Дженс, ако сега бе заедно с мен. Може би: „Радвай се, Диана Бланко, радвай се, това гадно място те направи едно от най-добрите ченгета в страната.“ Което можеше и да е вярно, ала ни най-малко не ме радваше. Освен това не се бях върнала от някаква носталгия по собственото си минало.
„Тук ли искаш да те чакам? — казах безмълвно на този, за когото продължавах да живея, на своята жертва, на тайната си любов. — Ще дойдеш при мен, жалък и олигавен, с детето си или без него.“ Не си вярвах, но не ми оставаше друго, освен да се осланям на Дженс. И прозрях, че ако руините около мен, примесени с префинените страдания, на които се подлагахме, са в състояние да послужат за спасението на сестра ми, бях готова да се доверя на всичко.
И тогава можех да кажа: „Разбира се, че се радвам да се върна отново, да изпитам радостта на омразата.“
Погледнах часовника на таблото, оставаха три часа до мръкване. Трябваше да се приготвям.
Затръшнах вратата на тойотата и тя изтрещя като смъртоносен залп, това още повече подчерта дълбоката тишина. Тук бе по-студено, отколкото в града, но това вече го знаех. Миришеше на влажна пръст, на прогнило дърво. Взех от задната седалка спортния сак и се отправих към сградата.
Главният вход представляваше затворена с огромен катинар врата, което бе направо смешно, имайки предвид, че можеше да се влезе през всеки от разбитите прозорци. Изтърсих прахта от джинсите си и прекосих етажа. Ставаше дума за едно-единствено помещение с чупки. Отвън все още проникваше светлина, която вече крееше и оформяше сивкави петна пред празните отвори във фасадата. В средата стълбището водеше надолу към подземието. Стигнах до него, но, разбира се, не пожелах да сляза. Чух оня познат шум от тичащи плъхове, колко пъти ни бяха стряскали, особено като се появявахме след по-дълго отсъствие. Потръпнах, когато си спомних, че Дженс ги включваше като действащи лица в етюдите.
Боклуци, олюпени стени, стояха даже и дюшеците, които използвахме (бяха изправени до стените), навити на кълбо мухлясали пердета, всичко си беше, каквото го помнех, но овехтяло и мръсно. Дадох си сметка, че две години пълно занемаряване бяха в състояние да повредят дори руини като тази.
Случайно погледнах през една от дупките към прозорците на втория етаж и видях силуета на мъж.
Бе се навел напред през касата и опрял крака си в неизвестно какво. Тялото му образуваше невъзможен ъгъл с празното пред него. Тая картина всяваше ужас или поне беше обезпокояваща, но като че ли я очаквах. Бе един от манекените. Дженс ги използваше като безсловесни партньори и маскарадите или сцените от Шекспир. Обличахме ги и ги наричахме с имена от рекламите и уличните обяви, когато етюдите изискваха такива декори. Тоя беше напълно гол и плешив, изрисуваните му очи изразяваха учудване. Зад него забелязах и други, безразборно нахвърляни в обща гробница. Наругах оня, дето бе поставил манекена на прозореца, за да уплаши до смърт всеки, който го види. Знаех, че из призрачната зона 9-N блуждаят бездомници, и се помолих (за тяхно добро) да не им хрумне да ме безпокоят.