В края на краищата нито клошарите, нито плъховете бяха главната ми грижа в момента.
Върнах се обратно при дюшеците, оставих сака на пода и го отворих. Нямах причини да крия, че съм дошла да чакам. „Направи го без каквито и да било преструвки, така, сякаш театърът е част от собствената ти действителност“, ме беше посъветвал Дженс. Извадих два, увити в целофан, сандвича, термос с кафе, бутилка минерална вода и фенер с акумулатор. Проснах на пода един от дюшеците и го изтупах с ръка от прах. Въпреки че миришеше на мухъл, вършеше идеална работа. Седнах върху него, извадих ноутбука си, отворих го на маската на Жертвоприношението, така както бе описана от профайлърите, и се зачетох, докато ядях и отпивах от водата.
Като се почувствах готова, започнах. Свалих си якето и обувките, за да се усещам свободна, но не и жълтата блуза с презрамки, джинсите и чорапите. „Никакви измишльотини и не се събличай гола. Изиграй маската, все едно той е пред теб“, каза Дженс. Първо я направих по класическия начин, а после по тоя, който бяха указали профайлърите. Според Дженс бе все едно кой от двата ще избера. „Най-важното обаче е да не се стремиш към перфекционизъм. Така, както никога не би го направила на сцената с мисълта да изглежда естествено. Намисли си някакъв декор и през цялото време си го представяй и не забравяй, че това е единствено театър, които играеш с определена цел. Не се опитвай да го мамиш. Преди всичко бъди напълно неискрена.“ С други думи, не забравяй защо и за кого е представлението. „Не се мъчи да скриеш собствените си съмнения“, бе добавил, това ми допадна и ме успокои. Фактически, докато стенех и се извивах в невъзможни пози върху дюшека, не преставах да си мисля, че това са все едно кадри от филм. И че е невъзможно да го приписка от разстояние, на километри от обичайните места в града. Въпреки че на теория една маска можеше да привлече определен псином, без дори да си дава сметка за това. Принципът действаше повсеместно. Наричахме го „мрежа на обсега“, в нея попадаха и невинни, разбира се. Конкретният човек обаче изискваше и конкретно разстояние. По тоя въпрос Дженс имаше много здраве.
Продължих, без да се обезкуражавам, нататък. Задачата ми бе не да проумявам действията си, а да ги осъществявам, без да прилагам воля, без какъвто и да било предначертан път. Не беше нужно дори и да се подчинявам, както във войската, на някой по-висшестоящ. Аз „искам“ или аз „действам“ беше погрешно. Единственият начин да се самозабравя в буквалния смисъл на думата, бе да престана да подражавам на себе си и да се превърна само в „онова“, което се потеше и пъшкаше със зачервени бузи върху гнусния дюшек. И само тогава, след като вече изгубя себе си, можех да се надявам онова животно да ме намери само и да се наведе над мен, лигаво и озъбено.
И моят капан щеше да щракне върху гърлото му.
Когато свърших, си облякох якето, обух се и все още седнала върху дюшека, си изядох втория сандвич, изброявайки наум всички инструкции на Дженс. Без да ги разбирам без да ги разнищвам, просто буквално. Независимо дали бяха никаква лудост, или не, аз ги прилагах, както винаги, и нищо повече от това.
Стръвта бе сложена, сега оставаше жертвата да я надуши и да се появи.
Стръвта бях аз.
Не помня точно в кой момент усетих, че се случва нещо странно.
Нощта бе започнала да се спуска, това си го спомням, видях го в дупките на прозорците, в тоя час небето сред полето винаги става мътносиньо. Ъглите на помещението, в което се намирах, вече бяха потънали в тъмнина. Бях седнала с подвити крака, загърната с шал, загледана в сгъстяващия се мрак, заслушана в тичащите плъхове, и в миг си дадох сметка за това. Заприлича ми на случаите, когато изгубим нещо и после го намираме, а то през цялото време е стояло непосредствено пред нас, току пред очите ни, и казваме: „Как е възможно? Било е под носа ми…“
Плъховете.
И изведнъж се усъмних дали шумът не идваше от тях.
Заслушах се. Повтори се. Тишина. И отново. Доколкото си спомнях, това не бе преставало, откакто бях дошла в чифлика, ала чак сега осъзнавах, че не приличаше само на сноването на гризачите. По-скоро, както когато дишаш върху стъкло и чуваш собствения си дъх, глух, неравен, хриптящ. Откъде идваше?