Заинтригувана, се измъкнах изпод шала и се показах през най-близкия прозорец, но вече почернялото поле и разрушената кула нито се виждаха, нито се чуваха, само вятърът вееше в храсталаците. Тихо бе и на горния етаж, дето лежаха манекените.
Оставаше и една трета вероятност.
След няколко секунди опипване наоколо заради тъмнината, открих плоския фенер, който бях донесла, и го стиснах в ръката си, като полицейска значка за легитимация. Светлината от него, обемна и прозрачна, предизвика сенки върху стените наоколо. Отправих се към тясното стълбище в центъра на помещението и слязох по него бавно, вярвайки, че вратата към подземието е затворена, но не се оказа така. Халката за катинара бе празна. Бутнах я с лявата си ръка, докато с дясната вдигнах високо фенера, остарялото дърво изскърца като във филмите на ужасите. Зад нея нямаше нищо освен тъмнина. Протегнах ръка към ключовете за лампите, помнех ги къде бяха, обаче те само изщракаха. Разбира се, държавата нямаше да плаща тока в необитавани, ненужни сгради. И тогава разсякох вътрешността с лъча на фенера.
Сякаш нещо ме блъсна. Спрях вцепенена пред смайващото множество от видения. „До тази стена на Лилиан й… В ъгъла отсреща аз и Клаудия… Господи, това е високата метална табуретка… червеникавият стар диван, на който…“
Външен човек не можеше да забележи нищо, естествено, само черно, влажно, студено пространство без изход, с грохнали мебели. Може би щяха да му привлекат вниманието няколкото манекена, облегнати на стените, и необяснимото присъствие на душкабина в единия от ъглите. Но нямаше да е в състояние да си представи вечната оргия от млади тела, театралните реплики в детинските ни гърла, мотаенето напред-назад на самия Дженс, който обясняваше, сочеше, ръководеше цялата лудница.
Не беше лесно да премина през това поле, минирано със собствените ми спомени. След крачка напред ме обзе и срам. Тук завинаги престанах да съм момиченце. Тук Сесе и аз, както и всички останали, се превърнахме единствено в лъжа и омраза. Театърът, избухнал вътре в нас, ни бе опустошил. Само че не упражненията в театрална или действителна жестокост причиняваха униженията, които си спомних, а празният поглед на Дженс, вперен в телата ни, опипващ ни подробно и внимателно, както оръжейникът разглежда частите на произведения от него пистолет.
Разбира се, нито тъмнината, нито състоянието на помещението представляваха за мен пречка да се оправя: съхранявах точен план, очертан в главата ми като с нажежено желязо, на това свърталище. Шумът отново ме застигна, все по-близък, и като превъзмогнах първото впечатление, тръгнах бързо напред.
Знаех, че подземието се състои от две сцени отляво и отдясно на тесен коридор, който водеше до други пометения: склад за инвентар и костюми, столова и още едно в дъното, което понякога ни служеше за спалня. Всичко бе предвидено да можем да прекараме дълго време забравени от бога и хората. Шумът идеше от някъде малко по-нататък, след коридора. Так-так, хлоп-хлоп. Подминах първата сцена и насочих светлината към стаите натам, черни като паст на звяр. Махнах няколко дъски и се озовах на втората сцена. Различих голямото, колкото човешки ръст, огледало и тежката червена завеса, спусната пред дървения подиум.
Двама или трима души стояха прави в мрака.
Не се впечатлих особено, но ми се стори, че кръвта ми се е превърнала в газирана напитка и някой ме тръска, преди да ме отвори. Едно бе да заваря манекени в странни пози, друго — фигури с жаба, бели нагръдници, ботуши и наметала, както в стари времена. Останалите, почти дузина, се въргаляха голи и мръсни по пода. Като че ли някой бе подбрал именно тия, бе ги почистил от прахта и ги бе нагласил специално заради мен.
Двете мъжки кукли бяха опрени на стената срещу огледалото, женската бе сложена до завесата. Доближих първите и с учудване забелязах, че върху костюмите им бяха поставени етикети, такива, каквито им слагахме по време на етюдите. „Анджело“, „Князът“. „Анджело“ с черно горнище и шапка, „Князът“ — в одежда от брокат. Едното от очите на „Княза“ бе изядено от плъховете или изпаднало, „Анджело“ беше без коса. И двамата бяха вдигнали нагоре ръце, сякаш молеха за милост. Бяха смущаващи, притихнали така на това място в мрака.
Знаех кое произведение на Шекспир искаха да ми напомнят: „Мяра за мяра“, една от най-перверзните му комедии. Анджело, човек със строг морал, комуто Князът оставя властта по време на своето отсъствие, бива обзет от похотливо желание спрямо една монахиня, която в същото време се моли за живота на брат си, но Князът го разкрива и наказва. Според Дженс тази комедия, чиято основна идея е неумолимото правосъдие — „мяра за мяра“, — съдържа ключовете към маската на Непорочността.