Най-впечатляващото бяха надписите на листчетата: разгледах отблизо мастилото, то блестеше, сякаш бяха писани преди малко.
Мислех по въпроса, когато шумът изведнъж се повтори отляво, съвсем близо до мен. С един поглед разбрах какво го произвеждаше.
Дебелата завеса пред стената в дъното, която се спускаше от тавана до дървения подиум, полека се поклащаше и жената манекен, опряна на него — също, без обаче да пада. Звукът идеше от движението на завесата и пластмасовите стъпала на манекена, почукващи върху дъските. И шумът се повтаряше. Помислих за вятъра навън, който свиреше в храстите. Но бе невъзможно, зад завесата нямаше никакъв отвор, просто стена от тухли, тапицирана с брезент. Беше замаскирана така нарочно, служеше ни за декор при някои от маските.
И отново. Так-так, хлоп-хлоп. И после спираше.
Манекенът кимаше одобрително с русата си глава. Беше с перука, а не със забрадка на монахиня, поради което не представляваше образа на Изабела, монахинята от „Мяра за мяра“. На нея нямаше никакъв надпис. Бе облечена с омачкана рокля на червени цветя, а вдигнатите й нагоре ръце разкриваха голия й гръб. С жеста си сякаш ме подканяше да се приближа.
С чувството, че това е сън, стъпих върху подиума, който жално изскърца. Внимателно отместих манекена и го поставих полулегнал на пода. После огледах завесата. Без съмнение го движеше вятърът. И като го поотместих, разбрах защо.
Имаше врата. Врата в стената. Дали винаги е била там, без да зная, не беше съвсем ясно, но така изглеждаше. Беше отворена надясно, по нея се виждаха остатъци от тухли. Затворена бе много трудно да бъде открита. Към това се прибавяше, че винаги е била покрита с брезент, който някой бе отпрал от стената и сега висеше провиснал надолу.
По-нататък тесен коридор, като в изоставена мина. Въздухът бе млечнобял от мъглата, явно идваше директно отвън, но нещо по пътя му го превръщаше в зловоние. Сякаш някакъв труп с разбъркани коси дишаше право в лицето ми и се опитваше да олиже потта ми. Осветих добре всичко наоколо, за да разгледам обстановката. Подът бе от пръст, а стените бяха обшити с фини дъски, като ламперията във вътрешността на стар кораб.
Какво бе това? Не изглеждаше да е правено скоро, но аз лично нямах никакъв спомен. В продължение на години тренирах тук на сантиметри от тая стена и тя не бе нищо друго освен брезент, залепен върху тухлите. Никой не ми бе показвал тоя тунел или каквото беше. Запитах се за миг как трябваше да се почувствам от това, доволна или онеправдана.
Какво означаваше, че го откривам чак сега, и то с помощта на манекените, които го сочеха? Стоеше ли някой зад тая постановка? Дали не е Дженс и тогава дали не ставаше дума за улика, която ми подхвърляше, или пък следа, ако обаче бе така, към какво водеха те?
Направих крачка, после втора. Още преди да се реша да вляза, вече бях вътре, поне духом. Стъпих върху пръстта и погледнах нагоре от страх нещо да не се срути върху ми, но таванът — въпреки че беше нисък, можех да го пипна с ръка — бе изграден солидно с кръстосани греди. Върху някои от тях имаше изписани с тебешир цифри и букви, запазени по тайнствен начин досега: „2A“, „2B“, „3С“, „4D“… Само от мисълта да проследя този архитектоничен ред ме полазиха тръпки.
Коридорът беше прав, ала в един момент дървената облицовка отляво изчезна и на нейно място се появи отвор. Това, което на пръв поглед изглеждаше разклонение, не бе нищо друго освен малка стаичка без друг изход, с дъски по стените, покрай които стояха изправени празни метални рафтове. Обърнах се към коридора и спрях.
Скърцане. Чукане. Стъпки.
— Здравей — казах на висок глас. — Кой е там?
Тишина, отново шум и в края на краищата отдадох всичко това на плъховете. Или на манекена, който липсваше. Вероятно Изабела, която минаваше с монашеската си забрадка. Почувствах се глуповато при тая мисъл, знаех, че призраците съществуват в действителност, но че винаги принадлежат на живели хора. Може би е моята тайна любов? Само че как Воайора е открил този тунел?
Попаднах на още една стая, малко по-голяма, вдясно, с маса и сгъваем стол, метални електрически контакти, монтирани в земята. В дъските на стените забелязах пирони, забити на различна височина. По-нататък по коридора открих още две стаи. Всички бяха с врати и брави, но отворени. На последните две дръжки имаше само отвън. И ако първата ми заприлича на склад, а втората — на малка канцелария, предназначението на последните ми убягваше: пирони по стените, висящи от тавана вериги, контакти…