Бъргър вдигна очи към Луси, без да отмества погледа си.
— Е — каза тя по начин, който смути Луси, — всички знаем колко подвеждащо може да бъде времето на настъпване на смъртта. А по всичко личи, че полицията не е сигурна относно часа и датата на последното хранене на Роко. Хотелът явно не засича часа на румсървиса с компютър.
Тя се наклони напред. Погледът й, до болка познат, я ужасяваше.
— Да се обадя ли на леля ти относно часа на настъпването на смъртта? Или да повикаме нашия добър приятел детектив Марино да се произнесе за скандалната проститутка във фоайето? Прилича на теб по описание. Само дето е била чужденка. По всяка вероятност рускиня.
Бъргър стана от дивана и се приближи до прозореца. Започна да клати глава и да прокарва пръсти през косата си. Когато се обърна кръгом, над очите й бе спусната завеса, която на практика не се вдигаше по двадесет и четири часа на ден.
Прокурорският разпит бе в ход.
78.
Луси имаше усещането, че се намира в една от заседателните зали на четвъртия етаж на Нюйоркската окръжна прокуратура и гледа през мръсните прозорци към старите сгради, които я притискат от всички страни, докато Бъргър отпива от черното кафе в пластмасова чаша с петно от червило, както правеше при всички разпити, на които Луси бе присъствала.
А тя бе присъствала на доста, по една или друга причина. Познаваше звука и усещането, когато Бъргър сменяше скоростите. До болка й бяха известни оборотите на мотора й, докато преследва, изпреварва или се блъска челно в престъпника или лъжесвидетеля. В момента мощната машина бе насочена към Луси и тя се чувстваше едновременно облекчена и вцепенена от страх.
— Случайно си била в Берлин, където си наела черен Мерцедес — заяви Бъргър. — Руди е бил с теб при обратния полет до Ню Йорк. Предполагам, че Фредерик Мулен, твоят фиктивен съпруг, е бил Руди, който е седял до теб в самолетите на „Луфтханза“ и „Бритиш Еър“. Няма ли да ме попитате откъде знам, мадам Мулен?
— Ужасен псевдоним. Възможно най-лошият. — Луси чувстваше как се срива. — Добре де, що се отнася до имената. Тоест… — Тя се засмя неловко.
— Отговори на въпроса ми. Разкажи ми за госпожа Мулен. Защо е ходила до Берлин? — Лицето на Бъргър бе каменно, а очите й издаваха гняв, породен от страх. — Имам чувството, че историята, която ще чуя, няма да е никак забавна.
Луси се взираше в изпотената си чаша с потънал на дъното лимонов резен.
— Талоните от билета ти за връщане и разписката за наемането на колата бяха в куфарчето ти, а куфарчето ти, както обикновено, беше оставено широко отворено върху бюрото ти — отбеляза Бъргър.
Лицето на Луси остана безизразно. Много добре знаеше, че Бъргър не пропуска нищо и се мотае на места, където не й бе мястото.
— Може би си искала да ги видя.
— Не знам. Не мисля, че съм искала да ги видиш — тихо отвърна Луси.
Бъргър се загледа в един катер, теглен на буксир.
Луси нервно кръстоса крака.
— Значи Роко Каджиано се е самоубил. Предполагам, че не си се срещала с него случайно, докато си била в Европа? Да не говорим, че случайно си се оказала в Шчечин. Случайно знам, че повечето хора, които пътуват до тази част на северна Полша, обикновено хващат самолет до Берлин, точно както вие двамата с Руди.
— От теб ще излезе велик обвинител — обади се Луси, опитвайки се да се пошегува, без да вдига поглед. — Нямам никакъв шанс при кръстосания ни разпит.
— Сценарий, който не искам да си представям. Господи! Господин Роко Каджиано, адвокатът на Жан-Батист Шандон, вече бивш адвокат! Мъртъв. С куршум в главата. Предполагам, че си доволна.
— Щеше да убие Марино.
— Кой ти го каза? Роко или Марино?
— Роко — едва чуто промълви Луси. Нагазила бе твърде дълбоко и вече бе късно. Отчаяно се нуждаеше от пречистване. — В хотелската си стая.
— Божичко! — промълви Бъргър.
— Трябваше да го направим, Джейми. Не е по-различно от онова, което направиха войниците ни в Ирак, разбираш ли?
— Не. Не разбирам. — Бъргър отново поклати глава. — Как, по дяволите, можа да извършиш подобно нещо?