— Той поиска да умре.
79.
Луси стоеше права върху най-красивия персийски килим, който бе виждала — същият, върху който бе стъпвала безброй пъти през по-добрите моменти, които бяха имали с Джейми.
Стояха далеч една от друга в дневната.
— Трудно ми е да си те представя, облечена като проститутка и при това да се забъркаш в скандал с пияница — продължи Бъргър. — Немарлива работа от твоя страна.
— Допуснах грешка.
— И още каква!
— Наложи се да се върна. Заради тактическата си палка — обясни Луси.
— Кой от двама ви дръпна спусъка?
Въпросът шокира Луси. Не искаше да си спомня.
— Роко планираше да убие Марино, собствения си баща — повтори Луси. — Щеше да го очисти при следващото му отиване на риболов. Роко искаше да умре. Това е нещо като самоубийство.
Бъргър наблюдаваше града и стискаше силно двете си ръце.
— Нещо като самоубийство. А ти си извършила нещо като убийство. И той е нещо като мъртъв. Нещо като малко бременна. Нещо като лъжесвидетелстване.
— Трябваше да го направим.
Бъргър не желаеше да слуша повече.
— Така е, кълна се!
Бъргър остана безмълвна.
— Имаше издадено червено съобщение. Така или иначе щеше да умре. Семейство Шандон щяха да го очистят, и то не особено хуманно.
— Сега защитата е убийство от милосърдие — изрече накрая Бъргър.
— По какво се различава от онова, което направиха войниците ни в Ирак?
— Сега защитата е световен мир.
— Животът на Роко бе свършен и без това.
— Сега защитата е, че вече е бил мъртъв.
— Моля те, не ми се подигравай, Джейми!
— Може би трябва да те поздравя? — продължи Бъргър. — А сега прецакваш и мен, тъй като вече знам всичко. Знам всичко. — Бъргър натъртваше бавно на всяка дума. — Глупачка ли ти изглеждам или какво? Господи! Седях тук — тя се обърна кръгом и вдигна пръста си към Луси — и ти превеждах тези проклети доклади! Все едно да влезеш в кабинета ми и да признаеш, че си извършила убийство и да очакваш да ти кажа: „Не се притеснявай, Луси. Всички грешим“. Или: „Станало е в Полша, значи не е в моята юрисдикция, тъй че не се брои“. Или пък: „Разкажи ми всичко, за да ти олекне“. Разбираш ли, когато съм с теб не съм истински прокурор. Когато сме сами, когато си в моя апартамент, не е професионално.
80.
Течност бяла и искряща като светлина. Страница четиридесет и седем. Кой е там!
— За бога! — На прозорчето с решетки святкат очи, този път други.
Жан-Батист усеща топлината им. Те са най-обикновени мъждукащи въгленчета.
— Шандон, млъквай, по дяволите! Престани с тези тъпи страници. Писна ми от шибаните ти страници. Да не криеш някоя книга там? — Очите зашарват из килията като искри, пръснати от вятъра. — И извади гнусната си ръка от гащите, миничеп!
Познатият омразен смях.
Миничеп, миничеп, миничеп! Гласът на Звяра е глас от ада.
Жан-Батист бе само на шест метра разстояние от Звяра. Толкова бе разстоянието между вратата с решетка на килията му и закритата спортна площадка, един етаж по-долу.
Нямаше какво да се прави през този един час, който се разрешаваше на затворниците от смъртното отделение, ползващи привилегии. Четириъгълната площадка с дървен под бе обезопасена с гъста метална мрежа като клетка в зоопарк. Популярно бе стрелянето в кош или просто извървяването на една миля, което по изчисления на Жан-Батист изискваше приблизително седемдесет обиколки. Само той имаше желание да го прави. Докато Жан-Батист пробягваше обиколките (правеше го винаги през единствения час от седмицата, който му се полагаше за раздвижване), нямаше нищо против, че другите затворници от неговата част на отделението му се присмиват, с очички като нагорещени точици от слънце, минало през увеличително стъкло. Ръсеха обичайните обидни подмятания. Часът за раздвижване бе единствената възможност на затворниците да се виждат и говорят помежду си от разстояние. Много от тези разговори бяха приятелски, дори весели. Жан-Батист не се тревожеше, че никой не се сприятелява с него и че шегите бяха за негова сметка.
Той знаеше всички подробности за Звяра, който не се водеше образцов затворник, но за разлика от Жан-Батист ползваше привилегии, включващи ежедневно раздвижване и, разбира се, радиото. За първи път Жан-Батист усети присъствието на Звяра, докато двама надзиратели го придружаваха до закритата спортна площадка и той насочи болната си енергия към килията на Жан-Батист.