— Няма да стане така.
Бъргър бавно се извърна към Луси и я сграбчи за китките.
— Самоувереността ти стига чак до глупост! Как може толкова умен човек да е толкова глупав?
Страните на Луси пламнаха.
— Светът е пълен с използвачи. Ще те прелъстят да извършиш най-бруталните постъпки в името на свободата и справедливостта и след това ще изчезнат като мъгла. Ще изкарат, че са фантазии. Сама ще започнеш да се чудиш дали наистина се е случило, докато гниеш в някой федерален затвор на майната си или, не дай боже, те екстрадират в чужда страна. Бавно, но сигурно ще повярваш, че всичко е било измама, защото всички останали ще вярват, че си откачалка, извършила убийство, понеже си мислила, че участваш в някаква секретна мисия на ЦРУ, ФБР или шибания Пентагон, в тайните служби на Нейно Величество или на Великденското зайче.
— Престани! — извика Луси. — Не е така.
Бъргър постави ръце върху раменете й.
— Поне веднъж в живота си чуй някого!
Луси мигаше, за да пропъди сълзите.
— Кой? — настоя Бъргър. — Кой те изпрати на тази ужасна мисия? Познавам ли го?
— Моля те, престани! Не мога и никога няма да ти кажа! Има толкова много… Джейми, по-добре да не знаеш. Моля те, повярвай ми.
— Господи! — Бъргър отпусна китките си, без да сваля ръце от раменете й. — Боже господи, Луси! Виж се! Трепериш като лист.
— Не можеш да направиш това. — Луси сърдито отстъпи назад. — Не съм дете. Когато ме докосваш… — Тя заотстъпва още назад. — Когато ме докосваш, това означава нещо различно. Така че недей. Недей.
— Знам какво означава. Съжалявам.
82.
В десет часа вечерта Скарпета слезе от едно такси пред дома на Джейми Бъргър.
Тъй като не успя да се свърже с племенничката си, бе настръхнала от тревога, която се изостряше с всяко ново обаждане. Един от съдружниците на Луси в агенцията каза, че не знаел къде е. Скарпета не бе в състояние да избие от ума си безразсъдната си непредвидима племенничка и си представяше най-лошото. Продължаваше да изпитва смесени чувства към новата кариера на Луси. Неорганизираният, опасен и свръхсекретен живот, който Луси водеше, може и да пасваше на темперамента й, но тревожеше и плашеше Скарпета. Понякога бе неоткриваема и леля й рядко знаеше с какво се занимава.
Портиерът посрещна Скарпета на входа на луксозния небостъргач, в който живееше Джейми Бъргър.
— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам?
— Джейми Бъргър. Мезонетът — отговори тя.
83.
Луси се изкуши да побегне от сградата, когато разбра, че леля й се качва с асансьора.
— Успокой се — каза Бъргър.
— Тя не знае, че съм тук — прошепна разстроената Луси. — Не искам да научи, че съм тук. Точно сега не мога да се срещна с нея.
— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с нея. Защо да не е сега?
— Но тя не знае, че съм тук — повтори объркано Луси. — Какво ще й кажа?
Бъргър й хвърли многозначителен поглед, докато стояха пред входната врата и се вслушваха за асансьора.
— Толкова лошо нещо ли е истината? — каза ядосано Бъргър. — Би могла да й признаеш всичко, например. От време на време признаването на истината има терапевтичен ефект.
— Аз не съм лъжкиня. Поне това не съм, освен ако не е заради работата.
— Проблемът е, че границите се размиват — отвърна Бъргър при пристигането на асансьора. — Влез и седни в дневната — добави тя, сякаш Луси бе дете. — Остави ме първо да поговоря с нея.
Площадката на етажа на Бъргър бе облицована в мрамор и в средата, точно срещу безупречно чистия асансьор с месингови плоскости, бе поставена масичка със свежи цветя. Не бе виждала Скарпета от няколко години и се стресна, когато тя излезе от асансьора. Кей изглеждаше уморена, с измачкан костюм и разтревожен поглед.
— Вече никой ли не вдига телефоните на тази планета, когато звънят? — бяха първите й думи. — Звънях на Марино, Луси, на теб. В твоя случай линията беше заета, и то цял час. Тъй че предположих, че поне един от вас си е вкъщи.
— Бях го изключила… Не исках да ме прекъсват.
Скарпета не разбираше нищо.