— Кой ми е написал това проклето писмо? — възбудено попита тя. — Кой е написал писмото до Марино и първото писмо до теб? — Тя се обърна към Скарпета, за да поясни: — Онези, които пристигнаха в пликовете на Националната юридическа академия с предплатена такса? Звучаха, сякаш са писани от Шандон.
— Съгласна съм. И шефът на следствената служба е получил едно.
— Може Шандон да е сменил почерка и хартията при написването на това. — Луси посочи писмото с красив калиграфски почерк. — Може кучият син въобще да не е в затвора.
— Чух за телефонните обаждания до офиса ти. Зак успя да ме хване на мобилния телефон. Според мен Шандон не може да е в затвора — изтъкна Скарпета.
— Няма как да разполага с листове на редове и пликове на Националната юридическа академия, ако все още е в затвора. Трудно ли е да се изработят компютърни копия на тези пликове с предплатена такса?
— Господи, чувствам се толкова глупава — каза Луси. — Направо не е за вярване. Разбира се, че може да се направи. Само сканираш плика, после набираш адреса, който ти е нужен и го принтираш върху същия вид плик. Мога да се справя за пет минути.
Бъргър я изучаваше продължително.
— Ти ли го направи, Луси?
Луси бе зашеметена.
— Аз да го направя? Защо да го правя аз?
— Току-що призна, че би могла — отсече трезво Бъргър. — Излиза, че си способна на доста неща, Луси. Информацията в писмото до теб, после заминаването ти в Полша, за да откриеш Роко, който сега е мъртъв. Напускам стаята. Прокурорът в мен не желае да чува повече лъжи и признания. Ако двете искате да поприказвате, моля заповядайте. Аз трябва отново да включа телефона, защото имам да провеждам разговори.
— Не съм излъгала — настоя Луси.
84.
— Седни — заповяда Скарпета, сякаш Луси вече не беше възрастен човек.
Лампите в дневната бяха изгасени и небето на Ню Йорк ги обгръщаше с бляскавите си възможности. Скарпета бе в състояние да го наблюдава с часове, така както съзерцаваше морето. Луси седеше до нея върху дивана на Бъргър.
— Хубаво е тук — забеляза Скарпета, взирайки се в хилядите светлини.
Тя търсеше с поглед луната, но не можеше да я види зад сградите. Луси плачеше тихо.
— Често съм се питала, Луси, какво би се случило, ако бях истинската ти майка. Дали щеше да прегърнеш един толкова опасен свят и да се впуснеш в него, без да ти мигне окото? Или щеше да си омъжена с деца?
— Мисля, че знаеш отговора — промърмори Луси, като триеше очите си.
— Може би щеше да получиш стипендия, да учиш в Оксфорд и да станеш известна поетеса.
Луси я погледна, за да разбере дали се шегува. Не се шегуваше.
— Да водиш по-спокоен живот — продължи тихо леля й. — Аз те отгледах или по-точно казано, грижех се за теб, доколкото ми позволяваха силите, и не мога да си представя да обичам друго дете повече, отколкото обичах и все още обичам теб. Но през моите очи ти опозна грозотата в света.
— През твоите очи опознах почтеността, човечността и справедливостта. Не бих ги сменила за нищо друго.
— Тогава защо плачеш? — Скарпета зърна далечните светлини на самолет, които приличаха на малки планети.
— Не знам.
Леля й се усмихна.
— И като малка все така казваше. Винаги, когато беше умърлушена и аз те питах защо, ти отговаряше „не знам“. Следователно моята диагноза е, че си тъжна.
Луси продължи да бърше сълзите си.
— Не знам какво точно се е случило в Полша. — Скарпета се намести върху дивана и подложи зад гърба си възглавнички, сякаш се подготвяше за дълъг разказ. Тя продължи да се взира през прозорците зад Луси към бляскавата нощ, защото на хората им беше по-леко да водят труден разговор, когато не се гледат в очите. — Нямам нужда да ми казваш. Но мисля, че ти имаш, Луси.
Племенницата й наблюдаваше ширналия се под тях град. Той й напомняше за тъмна морска шир и осветени кораби. Корабите означаваха пристанища, а пристанищата — кланът Шандон. Пристанищата бяха артериите на криминалната им търговия. Роко може да е бил само един от плавателните съдове, но неговата връзка със Скарпета, с всички тях, трябваше да бъде отрязана.
Да. Трябваше.
Моля те, прости ми, лельо Кей. Моля те, кажи ми, че всичко е наред. Моля те, не губи уважението си към мен и не мисли, че съм станала една от тях, повтаряше си тя.