— Откакто Бентън загина, ти си живото въплъщение на яростта, на духа на възмездието и в целия град не може да се намери сила, която да възпре стремежа ти към него. — Скарпета продължаваше да говори все така тихо. — Хубаво е, че си в този град — каза тя, докато двете наблюдаваха светлините на най-могъщия град на земята, — защото един ден, когато се преситиш от властта, може би ще откриеш, че прекалено голямата власт е непосилна.
— Ти казваш това, но имаш предвид себе си — забеляза Луси, без следа от злонамереност. — Ти беше най-голямото светило в страната, може би дори в света. Ти беше Шефът. Може би е било непосилно да притежаваш толкова власт и възхищение.
Красивото лице на Луси се поразведри.
— Толкова много неща изглеждаха непосилни — отвърна Скарпета, — толкова много. Но всъщност не намирах властта си за непосилна, когато бях Шефът. Открих, че за мен е непоносимо да изгубя властта си. Двете с теб имаме различно отношение към властта. Аз не се стремя да доказвам нещо. Докато ти все нещо доказваш, а това е толкова излишно.
— Ти не си я загубила — отбеляза Луси. — Оттеглянето ти от властта е илюзия. Политика. Истинската ти власт никога не е била налагана от външния свят, от което следва, че външният свят не може да ти я отнеме.
— Какво направи с нас Бентън?
Въпросът й стресна Луси, защото прозвуча така, сякаш Скарпета знаеше истината.
— Откакто той умря… Аз все още трудно произнасям тази дума. Умря. — Тя млъкна за момент. — Сякаш всички се сринахме. Като обсадена страна. Градовете падат един след друг. Ти, Марино, аз. Най-вече ти.
— Да, аз съм самата ярост. — Луси се изправи, пристъпи до прозореца и седна с кръстосани крака върху най-красивия античен килим на Бъргър. — Аз съм отмъстителят. Признавам. Чувствам, че светът е по-безопасен, че ти си в по-голяма безопасност, че всички ние сме в по-голяма безопасност, след като Роко е мъртъв.
— Но ти не си Господ. Ти вече дори не си служител на закона, Луси. Последният участък е частна фирма.
— Не е точно така. Ние сме сателит на международните правозащитни сили, работим с тях, обикновено зад завесата на Интерпол. Ние сме упълномощени от други висши органи, за които не мога да говоря с теб.
— Висш орган, който те е упълномощил официално да спасиш света от Роко Каджиано ли? Ти ли дръпна спусъка, Луси? Искам да знам това. Поне това.
Луси поклати глава. Не, не тя бе дръпнала спусъка. Но само защото Руди бе настоял той да изстреля този патрон и барутът и малките капчици от кръвта на Роко да изпръскат неговите, а не нейните ръце.
— Не беше честно — заяви тя на Скарпета. — Отговорността е колкото негова, толкова и моя. Всъщност поемам цялата отговорност, защото Руди отиде на тази мисия в Полша заради мен.
Те разговаряха до късно и когато Луси сподели всичко, което се бе случило в Шчечин, зачака присъдата на леля си. Най-страшното наказание бе да бъде прогонена от живота на Скарпета, точно както Бентън бе прогонен от него.
— Облекчена съм от смъртта на Роко — произнесе Скарпета. — Стореното — сторено. — Сетне добави: — Един ден Марино ще поиска да узнае какво се е случило със сина му.
85.
Гласът на д-р Лание звучеше, сякаш бе на път да оздравее, но самият той бе изопнат като катапулт.
— Има ли безопасно място, където да отседна? — попита го Скарпета по телефона от единичната си стая в хотел „Мелроуз“ на 63-та улица и „Лексингтън“.
Предпочете да не прекарва нощта с Луси, като не се поддаде на настойчивите й увещания. Ако останеше при нея, нямаше да може да тръгне към летището на сутринта, без Луси да разбере.
— Най-безопасното място в Луизиана. Къщата ми за гости. Защо? Вече знаете, че не мога да си позволя консултанти…
— Слушайте — сряза го тя, — първо трябва да пътувам до Хюстън. — Не уточни защо. — Няма да успея да дойда при вас поне още един ден.
— Ще ви посрещна. Само кажете кога.
— Най-добре ще е, ако можете да уредите кола под наем. Не знам нищо със сигурност. И съм прекалено уморена. Но бих предпочела да се погрижа сама за себе си и да не ви притеснявам. Само ми кажете как да стигна до къщата ви.
Тя си записа. Беше съвсем просто.
— Някаква специална марка кола?
— Да е надеждна.
— Това е ясно — отвърна шефът на следствената служба. — Достатъчно хора съм изстъргал от ненадеждни коли. Още сега ще натоваря с това секретарката ми.
86.
Трикси се облегна на плота. Пушеше ментолова цигара и наблюдаваше умърлушено как Марино тъпче една огромна хладилна чанта с бира, колбаси, шишенца с горчица и майонеза и всичко останало, което грамадните му ръце докопваха от хладилника.