— Така си хлътнал по нея, че ми се повдига — крещеше Трикси. — За нея си само един дебел дървеняк. И толкова. Един дебел, глупав дървеняк! Хич не ме интересува дали ще умре накрая. И без това разбира само от мъртъвци!
Марино вдигна сака сякаш бе перце, прекоси мизерната разхвърляна дневна и се спря на прага. Огледа тридесет и шест инчовия цветен телевизор, който не бе нов, но все пак беше „Сони“ и си го биваше. Погледна тъжно креслото, в което бе прекарал голяма част от живота си, и усети толкова дълбока болка, че стомахът му се сви на топка. Припомни си колко часове бе прекарал полупиян пред телевизора, прахосвайки времето и усилията си за такива като Трикси.
Тя не беше лоша жена. В нея нямаше лошотия, както и в никоя от другите. Бяха просто жалки, а той бе още по-жалък и от тях, защото никога не беше настоявал да получи нещо повече, а можеше.
— Всъщност няма да ти се обаждам — каза й Марино. — Пукната пара не давам какво ще стане с къщата. Продай я, дай я под наем, живей в нея.
— Не говориш сериозно, бебчо. — Трикси се разплака. — Аз те обичам.
— Не ме познаваш — каза Марино, чувстваше се прекалено уморен да тръгне и прекалено потиснат, за да остане.
— Разбира се, че те познавам, бебчо. — Тя загаси цигарата в мивката и зарови из хладилника за още бира. — И ще ти липсвам. — Лицето й се изкриви в плачлива усмивка. — Ще видиш, че пак ще си довлечеш задника тук. Бях просто побесняла, когато ти казах, че няма да се върнеш. Ще видиш. — Тя отвори капачката на бирата. — И знаеш ли защо? — Тя посочи срамежливо с пръст към него. — Сещаш ли се какво е забелязала детектив Трикси? Заминаваш без твоите коледни украшения. Без десетките ти пластмасови Дядо Коледи, еленчета, снежни човеци, бенгалски огньове и другите дрънкулки, които събираш цял век. Да отпрашиш с колата и да ги оставиш току-така в мазето? Няма начин!
Тя се самонавиваше, докато накрая започна да си вярва. Марино нямаше да замине завинаги, без да опакова любимите си коледни играчки.
— Роко е мъртъв — каза той.
— Кой? — По лицето на Трикси се четеше недоумение.
— Ето, разбра ли какво имах предвид? Не ме познаваш. Няма значение. Не си виновна ти.
Той затвори вратата към нея и към Ричмънд завинаги.
87.
Името на изчезналата жена бе Катрин Брус. Вече се смяташе за отвлечена — последната жертва на серийния убиец вероятно беше мъртва. Съпругът й, бивш военен пилот, в момента на работа в „Континентал“, отсъствал от града и след двудневни безуспешни опити да се свърже с жена си, се разтревожил. Изпратил свой приятел да провери в дома им. Катрин не била вкъщи, колата й също липсвала и по-късно била открита на паркинга на „Уол Март“ близо до Държавния университет на Луизиана. Никой не й бил обърнал внимание, тъй като паркингът бе пълен с коли двадесет и четири часа в денонощието. Ключовете й висели на стартера, вратите били отключени, а чантата и портмонето липсвали.
Вече се развиделяваше, сякаш молекулите на утрото се трупаха по небето и то обещаваше да бъде ясно и яркосиньо. Ник не знаеше нищо за отвличането, преди да чуе новините в шест часа. Все още не можеше да повярва. Приятелката на Катрин Брус, според подадената на медиите информация, се обадила незабавно на полицията в Батън Руж още вчера сутринта. Информацията трябваше да бъде разпространена веднага, при това в цялата страна. А какво правеше идиотският спецекип? Подлагаше приятелката, чието име не се споменаваше, на детектор на лъжата, за да се увери, че Катрин наистина е изчезнала?! Разровиха ли задния двор, за да са сигурни, че нейният съпруг, пилотът, не е убил и заровил жена си, преди да отлети от града?
Убиецът беше получил допълнителни осем часа. Обществеността бе загубила осем часа, Катрин бе загубила осем часа. Може все още да е била жива, след като се приема, че вече не е. Все пак някой би могъл да види нея или убиеца. Човек никога не знае. Ник не спираше да снове из паркинга и да търси улика, която да й проговори. Огромната сцена на престъплението бе безмълвна, колата на Катрин отдавна беше откарана и задържана за проверка неизвестно къде. Не откри нищо, освен боклуци, дъвки и стотици фасове.
Часът бе 7:16, когато попадна на нещо, което би я зарадвало, ако беше дете — две монети от четвърт долар. И двете „ези“. Това се смяташе за по-голям късмет от „тура“. В момента бе готова да подхранва всяка своя надежда за късмет. След като снощи чу новините, моментално се отправи насам. Ако монетите са били върху асфалта снощи, фенерът й не ги бе засякъл. А и тази сутрин не ги бе забелязала в тъмното. Тя ги снима с тридесет и пет милиметров фотоапарат и с „Полароид“ и описа мястото на монетите, както ги бяха учили в Академията по криминалистика. Надяна хирургически ръкавици и постави монетите в пликове за веществени доказателства, след което изтича до магазина.