— Да си призная, това отпред ме изнервя — промърмори таксиджийката.
— Не се притеснявайте — успокои я Скарпета. — Ще ви покажат къде да паркирате и ще останете в колата. Не ви съветвам да обикаляте наоколо.
— Ами ако ми се наложи да ида до тоалетната? — разтревожи се тя, като намали скоростта пред будката на охраната. Оттук започваха засилените мерки за сигурност и може би една от най-страшните задачи, с които Скарпета се бе нагърбвала.
— Тогава сигурно ще трябва да попитате някого — отвърна разсеяно тя, като свали прозореца и подаде на униформения надзирател шофьорската си книжка, служебното удостоверение, лъскавата месингова полицейска значка и личната си карта, които държеше в черен портфейл.
Когато напусна поста си в Ричмънд, постъпи лошо като Марино. Не си върна значката. Никой не помисли да й я иска. Или по-скоро никой не посмя. Можеше вече да не е шеф в буквалния смисъл, но онова, казаното от Луси снощи беше вярно. Никой не можеше да й отнеме онова, което бе, нито начина, по който си вършеше работата. Скарпета знаеше колко добър професионалист е, макар че никога не би го казала.
— При кого идвате? — попита полицаят, връщайки й документите.
— Жан-Батист Шандон. — Името му почти я задави.
Надзирателят се държеше доста свободно, като се имаше предвид обстановката и отговорността, която носеше. Ако съдеше по държанието и възрастта му, вероятно работеше в системата на затвора от дълго време и почти не забелязваше злокобния свят, в който работеше. Отново влезе в будката и провери някакъв списък.
— Госпожо — каза той, след като отново се появи навън и посочи към затвора, — отидете с колата дотам и някой ще ви упъти къде да паркирате. Служителят от информацията на затвора ще ви посрещне отвън.
Тексаският флаг сякаш приветстваше Скарпета. Небето бе като синьо стъкло, а температурата й напомняше за есента. Птиците водеха своите разговори, природата продължаваше своя ход, недосегаема за злото.
91.
Животът в затворническо отделение бе монотонен.
Осъдените затворници идваха и си отиваха, старите имена потъваха в забрава. След дни, а може би и седмици — Жан-Батист често губеше представа за времето — имената на новите, които щяха да пристигнат, за да чакат смъртта си, щяха да бъдат свързани с килиите, заемани от хората, дочакали присъдите си. Отделение „А“, килия 25 бе Звяра, който след няколко часа щеше да бъде преместен другаде. Отделение „А“, килия 30 бе Жан-Батист. Отделение „А“, килия 31 непосредствено вдясно до Жан-Батист беше Молеца, наричан така, защото убиецът некрофил, за когото се знаеше, че действа само на тъмно, имаше треперещи като на молец ръце и сивкава кожа. Той обичаше да спи на пода и затворническите му дрехи бяха винаги покрити със сивкав прах — като праха върху крилата на молец.
Жан-Батист бръснеше горната част на ръцете си и в мивката от неръждаема стомана потъваха дълги кичури косми.
— Хайде, Косматко. — През малкото прозорче на вратата надничаха две очи. — Твоите петнадесет минути изтичат. Още две минути и прибирам бръснача.
— Добре. — Той насапуниса другата си ръка с евтин бръснарски сапун и продължи бръсненето, като внимаваше да не си пореже кокалчетата.
Кичурите в ушите му бяха опасни, но той се справи и с тях.
— Времето изтече.
Жан-Батист изплакна внимателно бръснача.
— Ти се избръсна. — Молеца говори толкова тихо, че другите затворници рядко чуват гласа му.
— Да, приятелю. Изглеждам доста красив.
Големият като лост ключ издрънча в ключалката в долната част на вратата и чекмеджето се плъзна навън. Надзирателят отстъпи назад извън обсега на бледите обезкосмени ръце, които поставиха бръснача със синя пластмасова дръжка в чекмеджето.
92.
Молеца бе седнал и запращаше една баскетболна топка към стената така, че тя се връщаше право в ръцете му. Той бе напълно безличен и дотам безжизнен, че единственото му удоволствие от убиването бе сексът с мъртва плът. Мъртвата плът не притежаваше енергия и кръвта вече не бе магнетична. Жан-Батист имаше много ефективен метод, когато освобождаваше избраниците си за екстаза. Човек с тежки травми на главата можеше да живее още известно време, достатъчно, за да впие зъбите си, да изсмуче живата кръв и да презареди своя магнетизъм.
— Прекрасен ден, нали? — тихият коментар на Молеца се промъкна в килията на Жан-Батист, чиито уши долавяха и най-неуловимия глас. — Няма облаци, но по-късно ще се появи висока облачност и в късния следобед тя ще се придвижва на юг.