— Нито един посетител? — подхвърли вторият, Рон Ейбръмс, бял, строен, с оредяваща кестенява коса. — Жалка работа, нали, мосю Шандон? — додаде присмехулно той.
При надзирателите имаше голямо текучество. Ейбръмс бе нов и Жан-Батист усещаше, че се е натискал да преведе омразния Върколак в отделението за свиждания. Новите служители изпитваха силно любопитство към Жан-Батист. След това свикваха с него и накрая се отвращаваха. Молеца бе казал, че Ейбръмс карал черна „Тойота“ с щатска регистрация.
Задната стена на малката кабина за свиждане бе от тежка метална мрежа, боядисана с бяла боя. Уилсън я отключи, свали белезниците на Жан-Батист и го заключи. Вътре имаше стол, рафт и черен телефон, закачен за метална жица.
— Ще мога ли да получа една пепси-кола и шоколадов кейк, моля? — попита Жан-Батист през стъклото.
— Имаш ли пари?
— Нямам пари — каза тихо той.
— Окей. От мен да мине, понеже досега не си имал посетител, а дамата, която ще дойде, може да прояви глупостта да ти купи нещо. — Тези безцеремонни приказки принадлежаха на Ейбръмс.
Жан-Батист огледа през витрината просторната, блестяща от чистота зала, убеден, че не са му нужни очи, за да види автоматите за напитки и закуски, както и тримата посетители, които разговаряха по телефоните с други трима осъдени на смърт.
Тя не бе там.
Електрическата верига на Жан-Батист бе прекъсната от гняв.
97.
Както често се случваше при спешни ситуации, положените усилия се осуетяваха от банални дреболии. Сенатор Лорд не бе от хората, които се колебаеха да позвънят сами, когато се налагаше. Той не страдаше от мания за величие и намираше, че отнема по-малко време, ако се заеме с даден проблем, вместо да го обяснява на някой друг. Щом затвори слушалката на уличния телефон, той се върна в колата си и подкара на север, като се свърза с главния си съветник.
— Джеф, трябва ми номера на директора на „Полунски“. Веднага.
Да си води записки, докато шофира в най-натоварения трафик по магистрала 1–95, беше специално умение, което сенаторът бе принуден да усвои още преди години.
Той натисна погрешен бутон и не успя да чуе главния съветник.
Опита няколко пъти да се свърже повторно с него, но нямаше сигнал. Когато най-сетне се свързва, му даде заето. Джеф също се опитваше да го набере.
— Затвори телефона! — кресна сенаторът, без да има кой да го чуе.
Двадесет минути по-късно секретарката продължаваше да се опитва да открие директора. Сенатор Лорд долови — това се бе случвало и преди — че не бе убедена, че лицето, с което разговаряше по телефона, действително е сенатор Франк Лорд, един от най-влиятелните и видни политици в страната. Обикновено важните личности караха други, не толкова важни личности, да ги свързват по телефона.
Сенаторът се съсредоточи върху пътното задръстване и ядосаните шофьори, докато чакаше да го свържат. Никой човек с поне малко акъл в главата или по-точно никой, който бе сигурен с кого разговаря, нямаше да го остави да чака на телефона. Това бе наградата за унижението, на което се подлагаше, за да си свърши работата сам, в това число да взима сам дрехите си от химическо чистене, да спира в някой магазин, за да напазарува, и дори да прави сам резервациите си в ресторанта, независимо от проблемите, които си имаше с шефовете на заведенията, които изобщо не си отбелязваха, сигурни, че обаждането е фалшиво или че някой се опитва да ги изиграе, за да получи най-добрата маса.
— Съжалявам — обади се най-сетне секретарката, — но не мога да го открия. Този предобед е много зает, тъй като довечера предстои екзекуция. Мога ли да му предам съобщение?
— Как се казваш?
— Джоди.
— Не, Джоди, не можеш да му предадеш съобщение. Необходим ми е спешно.
— Ами — тя се поколеба, — номерът ви не показва, че се обаждате от Вашингтон. Не мога просто така да го измъкна от важна среща и после да се окаже, че е някой друг.
— Нямам време за това. Открий го. Или поне, за бога, извикай неговия заместник!
Пак натисна погрешен бутон и му отне петнадесет минути, докато отново се свърже със секретарката. Тя не си бе на бюрото. Друга млада жена вдигна телефона и той загуби връзка и с нея.
98.
— Повръща ми се от тази история! — заяви Ник на баща си.
Бе пристигнала с колата до старата тухлена сграда на полицейското управление на Батън Руж, но не я допуснаха по-нагоре от фоайето на първия етаж.