— Няма нужда да паднеш от небето, за да ми кажеш, че животът ми е скапан. Ако си дошъл за това, по-добре изобщо да не беше идвал. Прецака програмата, изложи ме на риск…
— Изложих и себе си на риск — натърти Марино.
— Канех се да отбележа този факт. — Бентън внезапно се запали и очите му заблестяха. — И двамата дяволски добре знаем, че това не засяга само мен. Ако ставаше дума само за мен, щях да ги оставя да се прицелят и да стрелят.
Марино си играеше с етикета на бирената бутилка.
— Върколака е готов да изплюе камъчето за цялата си фамилия, великите Шандон.
Бентън четеше вестниците по няколко пъти на ден и ровеше из интернет, за да сглоби парчетата от миналото на Върколака. Вече знаеше всичко за Жан-Батист, уродливия убиец, сина на Шандон — великия мосю Шандон, близък приятел с парижката аристокрация и глава на най-влиятелната, най-опасната организирана престъпна групировка в света. Жан-Батист знаеше достатъчно за семейния им бизнес и за онези, които изпълняваха жестоката задача да изпратят всеки, който трябваше, зад решетките или на носилката към смъртната камера.
До този момент Жан-Батист излежаваше присъдата си в тексаския затвор при засилени мерки за сигурност, без да обели дума. Бентън се бе забъркал с фамилията Шандон и мощната й мрежа и сега на хиляди мили оттук мосю Шандон си пиеше изтънчените вина и не се съмняваше, че Бентън е платил най-високата и ужасна цена. Мосю Шандон беше преметнат, но само донякъде. Бентън „умря“, за да спаси както себе си, така и другите от истинска смърт. Но плащаше цената на Прометей. Все едно бе прикован с вериги към скала. И не можеше да оздравее, защото вътрешностите му бяха разкъсвани ежедневно.
— Върколака — така Марино обикновено наричаше Жан-Батист — казва, че ще посочи с пръст всекиго, от татенцето до икономите, но само при определени условия. — Марино се поколеба. — Хич не се майтапи с нас, Бентън. Наистина е готов.
— Знаеш ли го със сигурност? — попита направо Бентън.
— Да. Факт е.
— Как ти го каза? — Погледът на Бентън придоби характерната напрегнатост.
— Писма.
— Знаем ли на кого е писал, освен на теб?
— На Скарпета. Писмото й беше изпратено до мен. Не съм й го давал, защото не виждам смисъл.
— Кой друг?
— На Луси.
— И нейното ли беше изпратено до теб?
— Не. Директно до офиса й. Понятие си нямам как е научил адреса и името й. Тоест до „Последния участък“, при положение, че всички мислят, че работи в „Инфосърч Сълюшънс“.
— Откъде може да знае, че с Луси наричате компанията й „Последния участък“? Ако се разровя в интернет ще открия ли някъде да се споменава „Последния участък“?
— Не и в този смисъл, за който говорим.
— А ще открия ли „Инфосърч Сълюшънс“?
— Със сигурност.
— Тя има ли официално обявен служебен телефон?
— „Инфосърч Сълюшънс“ имат.
— Значи знае и къде официално работи. Обадил се е на телефонни услуги и оттам е получил адреса й. Всъщност в днешно време можеш да откриеш почти всичко в интернет и за по-малко от петдесетачка можеш да си купиш даже и необявени в указателя номера на клетъчни телефони.
— Не ми се вярва Върколака да си е взел компютър в килията — отвърна раздразнено Марино.
— Роко Каджиано може да го снабди с всякаква информация — напомни Бентън. — Служебният телефон на Луси му е бил необходим, тъй като е планирал да я обезвреди. Но после Жан-Батист го е помолил.
— Звучиш ми като човек, който е в течение на новините. — Марино се опита да отклони разговора от Роко Каджиано.
— Прочете ли писмото му до Луси?
— Тя ми съобщи за него. Не искаше да ми го изпраща по факса или електронната поща. — Този факт също смущаваше Марино. Явно Луси не искаше той да вижда писмото.
— Има ли писма до някой друг?
Марино сви рамене и отпи от бирата.
— Не знам. С теб явно не си кореспондира — направи опит да се пошегува той.
Бентън не се усмихна.
— Защото си мъртъв бе. — Марино очевидно реши, че Бентън не е разбрал шегата. — Така или иначе, ако в затвора някой осъден обозначи писмата си с надпис „Съдебна поща“ или „Поща за медиите“, надзирателите нямат право да ги отварят. Тъй че ако Върколака си има приятелчета адвокати или журналисти и си кореспондира с тях, информацията е поверителна.
Марино продължи да чопли етикета върху биреното шише и да приказва, все едно че Бентън не знаеше какви са правата на затворниците, нищо че бе разпитвал стотици престъпници през кариерата си.