Един ден го напусна и никога повече не се върна, точно както бе постъпила и майка й, когато Бев беше на три годинки. Заряза я при баща й и нуждите му. Бев се пристрасти към мъжете, сменяше ги един след друг. Но да напусне Джей бе съвсем друго нещо и не можеше да си обясни как все още не го е сторила. Не може да си обясни защо правеше всичко, което той поиска, въпреки страха за собствената си кожа. Мисълта, че един ден той може да отплава с моторницата и никога повече да не се върне, я караше да изтръпва от ужас. Щеше да си го е заслужила — и тя постъпи така с баща си. А когато почина от сърдечен удар през 1997 година, Бев не отиде на погребението му.
Понякога по време на пътуванията си към брега тя се замисляше за река Мисисипи. При хубаво време можеше да стигне дотам за по-малко от шест часа. Но усещаше, че Джей надушва случайните й импулси за бягство. Казваше й неведнъж, че Мисисипи е най-голямата река в Съединените Щати, което ще рече хиляди мили буйни течения, кални води и притоци от по-малки реки, блата и мочурища, из които една жена може така да се изгуби, „че да свърши като скелет в лодката си“. Джей даваше жена за пример, а изборът на думи при него никога не бе случаен. За Джей нямаше случайни приказки.
Въпреки всичко, когато излизаше с моторницата, Бев си мечтаеше за Мисисипи, за речни круизи и казина, за плодови коктейли и бира в изстудени чаши и може би понякога за карнавала — да го наблюдава от прозореца на някой хубав хотел с климатик. Чудеше се дали няма да й прилошее от хубавата храна, след като бе отвикнала от нея. Сигурно би се схванала в някое удобно легло, защото вече беше привикнала с вонящия смачкан матрак, на който дори Джей отказваше да спи.
Моторницата заобиколи един полупотънал пън, първоначално се притесни, да не би да се размърда и да покаже зъбите си. Изведнъж всичко я засърбя, особено под стегнатия колан на джинсите.
— Мамка му! — Насочи моторницата с едната си ръка и пъхна другата под дрехите си. Започна да се чеше неистово с нокти, докато червените подутини се уголемяваха. — По дяволите! Ох, мамка му, какво ме ухапа сега?
Задъхана и почти изпаднала в паника, изгаси мотора, отвори кабинката и започна да тършува из плажната чанта за спрея срещу насекоми. Напръска се цялата, дори и под дрехите.
— Всичко при теб идва от главата — натякваше й постоянно Джей. — Тези пъпки не са от ухапвания, нервите ти избиват в обриви, защото си луда.
„Не бях луда, докато не те срещнах, отвръщаше му тя наум. Никога не съм имала обриви, дори и от отровен бръшлян.“
Бев се носеше известно време из тесния залив, докато мислеше какво да направи, си представяше лицето на Джей, ако му донесе каквото е поискал, и после си го представяше в случай, че не му го донесе.
Тя нагласи скоростта на четиридесет мили в час, което бе прекалено бързо за тази част на Тикфоу — направо безразсъдно, като се има предвид колко се страхуваше от тъмната вода и онова, което е под нея. Докато завиваше наляво, рязко намали скоростта и насочи моторницата към тесен ръкав, който бавно и тихо навлизаше в блатисти води с мирис на смърт. Пресегна се под брезента, измъкна оттам пистолет и го положи в скута си.
23.
Слънцето освети тънък отрязък от лицето на Бентън, докато се взираше през прозореца.
В стаята цареше дълго, напрегнато мълчание. Въздухът сякаш трептеше зловещо и Марино разтриваше очите си.
— Не те разбирам — произнесе той с гримаса. — Можеш да бъдеш свободен, да се върнеш вкъщи, отново да си жив. — Гласът му трепна. — Мислех, че поне ще си ми благодарен, задето си вдигнах задника и пристигнах тук, за да ти кажа, че с Луси никога не сме се отказвали да те върнем обратно…
— Като ми предлагаш нея? — Бентън се обърна кръгом и го погледна. — Като ми пробутваш Кей за стръв?
Най-сетне произнесе името й, но толкова спокойно, че сякаш не изпитваше никакви чувства, от което Марино бе напълно шокиран. Той изтри очите си.
— Стръв? Какво искаш…
— Не й ли стига онова, което кучият син й причини? — продължи Бентън. — Веднъж се опита да я убие. — Бентън нямаше предвид Жан-Батист. Говореше за Джей Тали.
— Няма как да я убие, когато седи зад армирано стъкло и разговаря по телефона в затвор с максимална охрана — изтъкна Марино, като и двамата продължаваха да говорят за различни хора.
— Ти не ме слушаш — отвърна Бентън.