24.
В Полша часът бе няколко минути след полунощ.
Луси подмина с колата колона руски камиони от Втората световна война, профуча през облицованите с керамични плочки тунели, дълги цели мили, и навлезе в магистрала Е28. Не спираше да мисли за Червеното съобщение — с каква лекота успя да пусне информацията, изправила на крак правозащитните агенции по цял свят. Естествено, информацията й бе легитимна. Роко Каджиано беше престъпник. И тя го знаеше от години. Но докато не получи сведенията, свързващи името му с най-малко пет престъпления, нито тя, нито другите заинтересовани страни имаха законно основание да предприемат срещу него нещо друго, освен да го мразят.
Един обикновен телефонен разговор.
Луси се бе свързала с Централното бюро на Интерпол във Вашингтон, окръг Колумбия. Легитимира се — разбира се, с действителната си самоличност — и проведе кратък разговор с един американски военен офицер за свръзка на име Маккорд. Следващата стъпка беше проверка в базата данни на Интерпол, за да види дали Каджиано им е известен. Оказа се, че няма дори зелено съобщение, което означаваше просто, че Интерпол се интересува от дадено лице и то трябва да бъде наблюдавано и претърсвано внимателно, когато пресича граници и преминава през международни летища.
Роко Каджиано бе на тридесет и пет години. Не беше арестуван досега и привидно бе натрупал цяло състояние като неособено почтен адвокат по обезщетения от злополуки. Но огромното му богатство и власт идваха от действителните му клиенти — фамилията Шандон, макар те да не бяха точно клиенти, негови собственици и покровители. Поддържаше високия си стандарт на живот, благодарение на тяхната закрила.
— Проследете едно убийство от 1997 година — бе казала Луси на Маккорд, — в навечерието на Нова година в Сицилия. Журналист на име Карлос Гуариньо. Прострелян в главата, тялото му е хвърлено в канализацията. Работил е по разследване на фамилията Шандон, между другото много рисковано начинание. Тъкмо бил взел интервю от адвоката на Жан-Батист Шандон…
— Да, да. Знам за случая. Върколака или нещо подобно.
— Кориците на списания „Пийпъл“, „Тайм“ и прочие. Предполагам, че няма човек, който да не е чувал за серийния убиец Върколака — поясни Луси. — Гуариньо е бил убит часове след разговора си с Каджиано. Следващият е журналист на име Еманюел ла Фльор. Барбизон, Франция, 11 февруари 1997. Работил е за вестник „Монд“. Той също е проявил неблагоразумие да се заеме с журналистическо разследване на фамилията Шандон.
— Защо е този интерес към фамилията, освен че са имали лошия късмет да бъдат родители на Жан-Батист?
— Организирана престъпност. Огромна групировка. Няма доказателства, че е оглавявана от бащата, но е факт. Носят се слухове. Репортерите понякога се оставят да бъдат заслепени от сензацията и похвалите. Ла Фльор е пил няколко питиета с Каджиано часове преди тялото му да бъде открито в градината до замъка на художника Жан Франсоа Миле, не си правете труда да го търсите. Умрял е преди повече от сто години.
Това не беше проява на сарказъм. Просто не искаше името на художника да предизвика внезапен интерес.
— Ла Фльор е бил прострелян в главата и десетмилиметровият патрон е бил изстрелян от оръжието, използвано при убийството на Гуариньо — обясни тя. Имаше и друго. Информацията идваше от писмото на Жан-Батист Шандон. — Веднага ще ви го изпратя по имейла — обеща им тя.
Подобно препращане би било немислимо преди, но компютъризираната комуникационна мрежа на Интерпол разполагаше с повече от достатъчно защити и системи за проследяване на хакери, че да подсигури безопасното движение на информация. Луси го знаеше. Когато Интерпол започна да използва интернет, лично генералният секретар я беше поканил да се опита да проникне в системата. Не успя. Не успя да стигне по-далеч от първата защита и тайно беше бясна, че се провали.
Генералният секретар я повика развеселен. Прочете й списък с имената, които бе използвала, паролите и дори местонахождението на компютъра й.
— Не се тревожи, Луси. Няма да изпращам полицията.
— Merci beaucoup, Monsieur Hartman — отвърна тя на генералния секретар, който бе американец.
Още от Ню Йорк, както и в Лондон и Берлин, а сега и при преминаването през полската граница, полицията проявяваше повишена бдителност и тя го долавяше, макар че никой не прояви интерес към младата американка с наетия мерцедес. Според полицията тя определено нямаше вид на терористка, от което следваше, че не бе такава. Но Луси като нищо би могла да бъде терористка и беше пълна глупост да проявяват интерес към нея само заради националността, младостта, външния вид и усмивката й, която можеше да бъде чаровна и подкупваща, стига да поискаше.