Прекалено умна бе да носи оръжие. Тактическата палка щеше да й свърши работа, ако се натъкнеше на някой мръсник, набелязал я като обект за кражба или друго посегателство. Нямаше проблем да пренесе палката в Германия. Използваше изпитан трик, прилаган успешно от бакалите — пробута я като залежала стока в чантата за тоалетни принадлежности. Сред неразборията можеха да се открият маша, четка за навиване на косата, сешоар и прочие. Изпрати я като колет до евтиния хотел до летището на едно от фалшивите си имена. На същото име в същия хотел имаше резервирана и предплатена стая. Луси пристигна с колата до хотела, паркира в една странична улица, получи си пратката при регистрирането в хотела, поразхвърли стаята, окачи табелка „Не ни безпокойте“ на вратата и след половин час беше отново в колата.
В случай че при дадена мисия се налагаше по-сериозно оръжие, пистолетът и патроните се мушваха в сак, все едно беше изгубен багаж с небрежно залепен самолетен стикер, който се оставяше на рецепцията от някоя свръзка. Повечето свръзки не я познаваха и не знаеха коя е. Познаваше я само ядрото на екипа. Тя имаше тях и те имаха нея. Това беше достатъчно.
Издърпа мобилния си телефон и натисна повторно набиране.
— Вече съм на път — произнесе тя, Руди Мюзил вдигна. — Остава час и петнайсет минути, ако не карам много бързо.
— Недей! — До слуха й достигна звукът на пуснат високо телевизор.
Луси хвърли поглед към стрелката на скоростта, която с лекота прехвърли 120 километра в час. Може и да бе смела, но не и съзнателно безразсъдна. Нямаше никакво намерение да се забърква с полицията по пътя към най-известния пристанищен град в Полша. Американци не се срещаха често в Шчечин. За какво им е да ходят там? Освен ако не искаха да разгледат концентрационните лагери близо до града. Вече от години германците преграждаха пътя на чужди плавателни съдове към пристанището на Шчечин. Те всекидневно крадяха поминъка на града, където безработицата и икономическата депресия разяждаха някогашния бисер на архитектурата, културата и изкуството.
Малко от някогашната слава на Шчечин бе възстановена след Втората световна война, по време на която Хитлер се бе заел да заличи Полша от картата и да изтреби народа й с бомбардировки. Жителите на града едва си изкарваха прехраната. Малцина можеха да си позволят лукса да имат хубаво жилище, да карат добра кола, да се обличат добре, да си купуват книги или да ходят на почивка. Тъжно е, че в Полша никой друг, освен руската мафия и престъпните групировки нямаха пари. С много редки изключения това бе тъжната истина.
Луси непрекъснато оглеждаше магистралата, усмивката й изчезваше, а очите й се присвиваха напрегнато.
— Пред себе си виждам стопове. Не ми харесва — каза тя по мобилния телефон. — Някой намалява скоростта. — Тя отпусна педала за газта. — Спира насред идиотската магистрала. Няма как да мина.
— Не спирай. Заобиколи я — каза Руди.
— Закъсала кола. Рядко ще видиш американска лимузина по тези места.
Луси заобиколи дългия бял „Линкълн“. Шофьорът и спътникът му излязоха навън и Луси потисна импулса си да спре и да им помогне.
— Мамка му! — измърмори тя разочаровано.
— Дори не си го помисляй! — предупреди я Руди, тъй като добре познаваше склонността й към риска и желанието й да спасява света.
Тя натисна педала и лимузината остана в мрака зад гърба й.
— На рецепцията по това време няма никой. Знаеш накъде отиваш, нали? — попита Руди.
Не биваше да има никакви грешки.
Луси непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, обезпокоена, че лимузината може да я настигне и да се окаже проблем. Стомахът й се сви. Ами ако хората зад нея действително се нуждаеха от помощ? Тя ги изостави сами насред тъмната магистрала Е28. Можеше да ги помете камион.
В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да завие обратно при първия изход от магистралата. Често го правеше заради изгубени кучета и костенурки, пресичащи магистралите и улиците. Винаги натискаше спирачка, ако има катерици и излизаше навън да види птиците, ударили се в предното стъкло. Но хората бяха друго нещо. Не можеше да си позволи риска.