— Няма как да пропуснеш хотел „Радисън“ — инструктираше я Руди. — Не паркирай в двора, където спират рейсовете.
Руди се шегуваше. Излишно е да допусне, че Луси би паркирала в „Радисън“.
25.
В шест вечерта в Делрей Бийч, Флорида, все още бе горещо и Кей Скарпета отмести поглед от кухненския прозорец, решавайки да поработи още един час, преди да излезе навън.
Вече се бе усъвършенствала в определянето на дължината на сенките и я измерваше научно, преди да иде да нагледа овощните дръвчета или да походи по плажа. Правенето на безполезни изводи, базиращи се на анализа и изчисленията й на това как слънцето се премества по небосклона, й помагаше да повярва, че не е изпуснала напълно контрола над живота си.
По нейна преценка двуетажната къща с жълта гипсова мазилка, в която живееше, бе скромна — просто една остаряла постройка с разклатени бели парапети, с постоянно повреждащи се канализация, електрическа инсталация и климатици, които проявяваха собствена, и то зла воля. Понякога плочките зад електрическата печка падаха сами, а вчера кранът за студената вода на ваната се извади от стената. За да оцелее, беше изчела доста книги за отстраняване на домашни повреди и с тяхна помощ успяваше да предотврати пълното рухване на къщата. Това отклоняваше мислите й от дните преди да се премести стотици мили на юг от предишната си служба и само на час с кола северно от Маями, където беше родена. Миналото бе мъртво, а смъртта беше още една фаза на съществуване. Това бе кредото й. През повечето време вярваше в него.
Времето на земята даваше възможност за достигане на по-висока степен на развитие, след което хората или продължаваха напред, или преминаваха в отвъдното — една според нея неособено оригинална концепция, но пък не беше от хората, които приемат очевидното, без преди това да го подложат на дисекция. След дълги размишления, бе стигнала до простия извод за вечността: никой, бил той добър или лош, не престава да съществува. Животът бе енергия и енергията не можеше да се създаде или унищожи, тя се рециклираше. Следователно възможно бе хората с чисти сърца, както истински злите, да са били тук преди и да дойдат отново. Скарпета не вярваше в рая, нито в ада и бе престанала да ходи на църква дори и по празниците.
— Какво стана с католическата ти вина? — я попита Луси преди няколко Коледи, докато си разбиваха яйчен коктейл с ром и църквата изобщо не беше на дневен ред.
— Не мога да участвам в нещо, в което не вярвам повече — отвърна й Скарпета и се пресегна да вземе току-що смляното индийско орехче. — Особено след като не съм съгласна с него, което е по-лошо от загубата на вяра.
— Въпросът е за какво става дума? За католицизма или за Господ?
— За политиката и властта. Не можеш да сбъркаш вонята им, твърде много прилича на вонята в хладилното помещение на моргата. Мога със затворени очи да разбера, че няма нищо живо.
— Благодаря за откровението — каза Луси. — Май ще пийна чист ром с лед. Суровите яйца изведнъж ми се отщяха.
— Изобщо не си гнуслива. — Скарпета й наля една чаша и поръси отгоре с щипка индийско орехче. — Изпий го, докато не е дошъл Марино и не е омел всичко.
Луси се усмихна. Единственото нещо, което можеше да я накара да повърне, бе да влезе в дамската тоалетна и да открие как някоя майка сменя памперсите на бебето си. За Луси тази миризма е по-страшна от вонята на разлагащ се труп, над който бръмчат мухи месарки, а тя се е нагледала на ужасии заради необичайната си професия.
— Значи ли това, че вече не вярваш във вечността? — предизвика я Луси.
— Вярвам в нея повече от всякога.
През по-голямата част от живота си Скарпета бе карала мъртъвците да проговарят, но винаги на безмълвния език на раните, на оставените следи, на болестите и на детайлите от разследването, които можеха да бъдат разтълкувани с помощта на медицината, науката, опита и заключенията на границата с интуитивното — дарба, която не можеше да бъде научена или придобита. Но хората се променяха. Самата тя вече не се водеше изцяло от клиничното. Започна да приема, че мъртвите продължават да съществуват и се месят в живота както на близките, така и на враговете си на тази земя. Това свое убеждение тя криеше от своите завистници и не споменаваше в лекциите си, научните статии и съда.
— Гледала съм по телевизията екстрасенси, които говорят за умиращите като за преминаващи в отвъдното, и вярвам, че това е терминът — отбеляза Луси, докато отпиваше от коктейла. — Не знам. Много интересно. Колкото повече остарявам, толкова по-малко съм сигурна в повечето неща.