— Колко лед? — Той взе пистолета, изкачи се на кея и внимателно го постави на задната седалка на джипа.
— Четиридесет и пет кила ще стигнат.
— Здраво ще пазаруваш, щом ти трябва толкова лед. — Джак тикна парцала в задния джоб на старите си мръсни работни панталони.
— Храната се разваля бързо.
— Това прави още двадесет долара. Свалям ти три долара от цената.
Бев му подаде две десетачки, без да благодари за отстъпката.
— Тръгвам си към девет часа. — Погледът му се плъзна покрай нея и надникна в потрошения джип. — Тъй че, ако не си се върнала дотогава…
— Няма да съм се върнала — отсече Бев и даде на заден ход.
Тя никога не се връщаше преди девет, тъй че напомнянето бе излишно.
Джак огледа предната врата откъм мястото до шофьора, сваления прозорец, липсващия лост за отваряне и счупения бутон за заключване.
— Знаеш ли, момиче, мога да ти ги поправя, ако решиш да ми оставиш ключовете.
Бев хвърли поглед към вратата.
— Няма смисъл. Само аз карам тази кола.
29.
На горния етаж в северното крило на къщата имаше спалня за гости с изглед към океана, и пред прозореца, гледащ към залива, бе поставено голямото бюро на Скарпета. Не беше нищо специално, просто евтино бюро за компютър със стол в същия стил.
Рафтовете с книги бяха запълнили стените до такава степен, че скриваха ключовете за осветлението и контактите, тъй че се налагаше да ползва разклонители. Мебелировката бе със светъл кленов фурнир, в потискащ контраст с красивите антики и ориенталските килими, финия кристал и порцелан, които бе събирала през цялата си кариера. Бившият живот на Скарпета бе заключен в едно хранилище в Кънектикът, достатъчно надеждно, за да съхранява музейни експонати.
Не бе ходила да види вещите си, откакто Луси пое грижата за движимото имущество на леля си преди повече от две години, а Луси избра това хранилище, защото беше близо до Ню Йорк, където се намираше агенцията и жилището й. Скарпета не усещаше липсата на мебелите от своето минало. Безсмислено бе да се грижи за тях. Дори спомена за тях я уморяваше по причини, които не й бяха съвсем ясни.
Кабинетът в къщата под наем в Делрей бе с удобни размери, макар и да не можеше да се мери по простор и организираност с онова, на което бе свикнала в дома си в Ричмънд, където разполагаше със специални кантонерки за папките, огромно работно пространство и масивно бюро, изработено по поръчка от бразилска череша. Там живееше в модерна италианска вила, градена камък по камък, със стени с антична на вид гипсова замазка и външни декоративни греди от железопътни траверси от деветнадесети век, изработени от черна джара и докарани от Южна Африка. Къщата в Ричмънд, която Скарпета ремонтира, не блестеше с красота, но тя напълно я преобрази, водена от желанието си да изкорени миналото, обитавано от призраците на Бентън и Жан-Батист Шандон. От това обаче не се почувства по-щастлива. Духовете им продължаваха да я следват по петите от стая в стая.
Непоносимата загуба и измъкването на косъм от смъртта, бяха като кошмарни видения, от които настръхваше, независимо от температурата в къщата. Всяко проскърцване на стария дървен под и всеки повей на вятъра насочваха ръката й към пистолета, който носеше със себе си, докато сърцето й препускаше учестено. Един ден излезе от великолепния си дом и никога повече не се върна в него, дори не прибра вещите си. С тази работа се зае Луси.
За човек, който винаги се бе ограждал със стени срещу жестокия свят и непоносимата болка, изведнъж се оказа скитник. Сменяше хотел след хотел, уреждаше частни консултации по телефона и скоро се оказа с вързани ръце пред заплетените доказателства, некомпетентността на разследването, небрежността на полицията и криминалистите в целия регион. При това положение нямаше друг избор, освен да се установи другаде. Повече не можеше да разглежда случаи, седнала на хотелско легло.
— Замини на юг, далече на юг — произнесе Луси с тих любящ глас един следобед в Гринуич, Кънектикът, където Скарпета се криеше в хотел „Хоумстед Ин“. — Още не си готова за Ню Йорк, лельо Кей, и със сигурност не си готова да работиш за мен.
— Никога няма да работя за теб — решително каза Скарпета, като отвърна засрамено очи от Луси.
— Е, поне не бъди груба. — Луси се почувства засегната и след минута между двете избухна кавга.
— Аз те отгледах — изтърси Скарпета от леглото, на което седеше неподвижно, изгубила контрол от гняв. — Скапаната ми сестра, любимата авторка на детски книжки, която си нямаше понятие как да отгледа собственото си дете, ме захвърли на твоя праг… Тоест обратното.