Роко правеше различни догадки, но бе факт, че някой е изпратил мъжа — някой, който познаваше делата му и знаеше, че веднъж месечно пътува до Шчечин, за да урежда работите на Шандон на пристанището. Най-важната му задача бе да се оправя с полицията и други служебни лица. Бизнес. Можеше да го върши и пиян, тъй като не беше нищо повече от обикновено финализиране на сделката, плащане на обичайните такси и в краен случай — подсещане в какъв опасен свят живеем.
Само вътрешен човек можеше да знае графика на Роко и къде отсяда. Хотелският персонал не знаеше с какво се занимава, а само че е от Ню Йорк или поне така твърди. Никой не се интересуваше от работата му. Той бе богат. Вместо да пробутва обичайните злоти, плащаше щедри бакшиши в долари, които трудно се намираха и вършеха добра работа на черния пазар. Всеки го харесваше. Барманите му сипваха допълнително водка „Шопен“ в коктейлите в бара на горния етаж, където седеше на тъмно и пушеше пури.
Похитителят му изглеждаше около тридесетгодишен. Късата му коса стърчеше от гела. Роко забеляза квадратната му челюст, правия нос, тъмносините очи, леко наболата брада и изпъкналите вени върху бицепсите му. Не му беше нужно оръжие, за да убие някого. Жените харесваха такива мъже. Сигурно го зяпаха с възхищение. Роко не беше привлекателен. Още от тийнейджър страдаше от характерно оплешивяване, а не можеше да се въздържа от пица и бира и това му личеше. Завистта го гризеше. Жените лягаха с него само заради властта и парите му. В сърцето му лумна омраза към похитителя.
— Не знаеш в какво се забъркваш — заяви той.
Агентът не си направи труда да отговори. Очите му шареха из стаята. Роко избърса лице в мазната салфетка и насочи внимание към ножа за пържола върху чинията.
— Опитай — покани го агентът. — Хайде, улесни ми живота!
— Нямам намерение да правя нищо. Остави ме да си вървя и ще забравим, че изобщо се е случвало.
— Не мога. Истината е, че въобще не ми е забавно. Тъй че не ме нервирай. Искаш ли да си помогнеш? Е, знаеш какво означава да си изпееш всичко.
— Не, по дяволите, не знам!
— Кажи къде е Джей Тали.
— Не знам — изстена Роко. — Кълна се в Бога, не знам! И аз се боя от него. Той е откачен. Не участва в играта и всички гледаме да стоим далеч от него. Играе си по собствената свирка. Мога ли поне да си сменя панталоните, а? Наблюдавай ме. Нищо няма да направя.
Руди стана от леглото и отвори вратата на гардероба, колта в ръката му намекваше на все по-смазания и ужасен Роко, че този мъж не се шегува. Вътре висяха поне половин дузина лъскави костюми. Той издърпа един панталон и го метна на Роко.
— Хайде! — Агентът отвори вратата на банята и отново седна на леглото.
Роко влезе разтреперан в банята и свали панталоните и слиповете. Хвърли ги във ваната, намокри една хавлия и се изтри.
— Джей Тали — повтори агентът. — Истинско име: Жан-Пол Шандон.
— Питай ме нещо друго — каза Роко и седна на друг стол.
— Добре. После ще се върнем на Джей Тали. Да не би да си погнал баща си? — Измерваше го със студен поглед. — Не е тайна, че го мразиш.
— Той не ми трябва.
— Няма значение, Роко. Избягал си от къщи. Сменил си фамилията си от Марино на Каджиано. Какъв е планът и кой участва?
Този път Роко се поколеба по-дълго. Агентът се изправи, дишаше през устата, за да избегне вонята, и притисна дулото на колта в дясното слепоочие на Роко.
— Кой, какво, кога и къде? — процеди той, като при всяка дума потупваше главата на Роко с дулото.
— Канех се да го направя. Преди няколко месеца, когато беше отишъл на риболов. Винаги ходи на риболов в Бъгс Лейк през първата седмица на август. Щях да го застрелям в ранчото му и да инсценирам зле развил се обир.
— Значи щеше да убиеш баща си, когато отива на риболов? Знаеш ли какво си ти, Роко? Най-скапаното лайно, което някога съм срещал.
33.
На Ник Робилард винаги й се доплакваше, когато минаваше с колата покрай Снежното депо в центъра на Закари. Тази вечер сергията с изрисуваната на ръка реклама със сладоледи във фунийка бе тъмна и безлюдна. Ако Бъди беше с нея, щеше да гледа през прозореца и да се моли да спрат, без да се интересува, че е затворено и няма как майка му да му купи сладолед. Ник не познаваше друго дете, което толкова да обича сладолед във фунийка. Независимо от усилията, които полагаше да го откъсне от тях, той си искаше фунийката всеки път, когато го вземеше със себе си.
В момента Бъди бе при дядо си в Батън Руж. Ходеше при него, винаги когато тя имаше работа до късно, а откакто се завърна от Ноксвил, не бе спирала да работи. Скарпета бе вдъхновението й. Необходимостта да впечатли Скарпета бе превзела живота й. Място не можеше да си намери заради отвлечените жени, знаеше, че това ще се случи отново, ако маниакът не бъде заловен. Терзаеше се от мъка и вина, че пренебрегва сина си, след като не го бе виждала цели два месеца и половина.