— Тази каша има и една добра страна. — Руди вдигна поглед към Луси, докато седяха на леглото й. — Когато пластичният хирург оправяше носа ми, премахна онази малка гърбица. — Той внимателно докосна шината върху горната част на носа си. — Каза, че ще имам идеален римски нос. Точно така го нарече. — Той млъкна леко смутен. — Какво точно означава римски нос?
37.
Луси почука на вратата на стая 511. На бравата й бе окачена табела „Не ни безпокойте“ и вътре телевизорът гърмеше, чуваше се тропот на копита и стрелба. Звучеше така, сякаш Руди гледа уестърн. Но всъщност гледаше Роко.
— Да — чу се гласът на Руди след известна пауза.
— Безопасно приземяване — произнесе тя хеликоптерната парола, като огледа коридора, измъкна от джоба си гумени ръкавици и ги надяна.
Вратата се отвори достатъчно, за да може да се промъкне вътре и тя я затвори след себе си. Руди, който също носеше хирургически ръкавици, превъртя ключа и пусна секрета. Луси си свали шлифера и впи поглед в Роко Каджиано — в отпуснатото му, тлъсто тяло и кървясали очи. Тя огледа всеки детайл от стаята. Черното му палто от кашмир бе метнато на един стол, а в ъгъла върху килима беше поставен поднос с празна бутилка шампанско и кофа за лед от неръждаема стомана, пълна с вода. Трябваха часове, за да се стопи ледът напълно. Леглото бе двойно и точно срещу него, до прозореца с пуснати завеси, се намираше малка масичка със стъклен плот и два стола. Върху килима лежаха няколко английски вестника. По всяка вероятност скоро трябва да е бил в Англия. Но Роко така и не си направи труда да научи друг език. Тъй че вестниците можеха да са отвсякъде.
Между леглото и масичката бе паркирана количката на румсървиса, върху която бяха само капаците на блюдата. Луси не можеше да не си спомни за бащата на Роко, Пийт Марино, при вида на оглозгания кокал, обелките от печен картоф, чинийката, в която бе останало половин парче краве масло, празното панерче за хляб и стъклената чаша със столче с увехнала маруля, майонеза, резенчета лимон и опашки на скариди. Роко бе омел парчето шоколадова торта и по чинийката бяха останали само следите от пръстите му.
— Ще изляза.
— Както искаш.
Тя бързо се вмъкна в банята. Вонята бе ужасяваща.
— Трезвен ли е? — попита Луси, когато се върна в стаята.
— Достатъчно.
— Сигурно е от гените.
— Какво?
— Начинът, по който бащата и синът се грижат за себе си — обясни тя. — Но това е единственото общо помежду им. — После се обърна към Роко: — Наминал си през Шчечин да хвърлиш око на изостаналото излишно оръжие, така ли? Или боеприпаси, експлозиви, електроника, парфюми и дизайнерски дрешки? Колко фалшиви товарителници носиш в куфарчето си, а?
Роко я гледаше кръвнишки и погледът му се спусна към цепката на деколтето.
— Стига си зяпал — сряза го Луси, напълно забравила за външността си. Тя се закопча и продължи разпита. — Сигурно вече хиляди от тях плават нанякъде, а, Роко?
Той не отговори. Луси забеляза петно от повръщано между черните му пантофи от крокодилска кожа.
— Увъртя се в собствените си лайна, а, Роко? — приседна на края на леглото.
— Какво е това в ръкава ти? — обърна се Руди към Луси, без да сваля очи от Роко.
Луси се сети за тактическата палка, измъкна я оттам и я постави върху нощната масичка. В стаята бе топло. Тя погледна към термостата, за да се увери, че Руди е включил на двайсет и пет градуса. По-висока температура от тази би събудила подозрения. Топлата струя полюшваше спуснатите завеси в другия край на стаята. Прозорецът бе голям и разположен откъм фасадата на хотела. Роко погледна пистолета и очите му се напълниха със сълзи.
— Какъв ревльо си бил. Между другото, баща ти не реве. — Тя погледна към Руди. — Да си виждал някога Марино да плаче?
— Не.
— Да си го виждал да се насира в гащите си?
— Знаеше ли, че този боклук планирал да пусне куршум в главата на Марино, когато отиде на риболов? Нали знаеш, на онова място, където обича да ходи, Бъгс Лейк.