Луси не направи коментар. Надяваше се Марино никога да не узнае, че двамата с Руди са дошли тук и може би са му спасили живота. Роко вече нямаше да стреля по никого.
— Можеше да убиеш баща си още преди години. Защо точно през август? — попита Луси. Тя знаеше кога Марино отива на ежегодния си риболов.
Роко сви рамене.
— Инструкции.
— Чии?
— Бивш мой клиент. Има да разчиства сметки.
— Жан-Батист — произнесе Луси. — Значи двамата сте си останали все така близки. Жалко, защото той е причината скоро да умреш.
— Не ти вярвам! — възкликна Роко. — Той никога не би… Просто има нужда от мен.
— За какво си му? — попита Руди.
— Дела извън затвора — каза Роко. — Все още съм негов адвокат. Може да ми изпрати каквото пожелае. Да се свърже с мен по всяко време.
— Какво ти изпраща? — настоя Руди.
— Каквото и да е. Трябва само да го обозначи като съдебна поща и никой няма право да го отваря. Тъй че, ако иска да изпрати писма или лайна на някого, който не е адвокат, ги изпраща чрез мен.
— Писмото, което получих от него и което те накисна, чрез теб ли ми го изпрати? — попита Луси.
— Не, никога не ми е изпращал писмо с твоето име. Никога не ги отварям. Твърде рисковано е. Ако открие… — Роко млъкна и ококори очи. — Не вярвам, че ти е изпращал писмо!
— Нали сме тук? — подметна Руди. — Как щеше да стане това, без Шандон да ни изпрати писмо и да ни каже всичко, което ни интересува?
Роко нямаше отговор.
— Защо искаш да убиваш баща си? — Луси нямаше намерение да забравя темата. — Точно сега. Какви сметки има за разчистване?
— Може би Жан-Батист просто не го харесва. Приемете го като изстрел за сбогом. — За миг Роко изглеждаше доволен.
— Мога ли да разгледам това нещо за малко? — Луси протегна ръката си към пистолета на Руди.
Той изтърси пълнителя и й подаде колта. Тя пристъпи към Роко.
— Баща ти ме научи да шофирам — каза му с непринуден тон. — Някога виждал ли си пикапите му? Е, на такива съм се учила, бях толкова малка, че трябваше да сядам върху възглавница.
Тя щракна затвора на пистолета и го насочи между очите му.
— Той ме научи и да стрелям. — Луси дръпна спусъка.
Щрак!
Роко подскочи като луд.
— Опа! Забравих, че не е зареден. Ставай, Роко!
— Вие сте ченгета. — Гласът му трепереше от страх и недоверие. — Ченгетата не убиват хора. Те не правят така!
— Аз не съм ченге — подхвърля Руди на Луси. — Ти ченге ли си?
— Не. Не съм ченге. Не виждам пукнато ченге в тази стая, а ти?
— Значи сте оперативни агенти на ЦРУ. Обзалагам се, че са ви изпращали в Ирак, нали? Да заловите Саддам Хюсеин. Знам с какво се занимават хора като вас.
— Никога не съм била в Ирак, а ти?
— Скоро не.
38.
По телевизията вървеше нов уестърн. Двама каубои скачаха от конете си, докато устите им се отваряха без синхрон с озвучаващите ги на полски език гласове.
— Последен шанс, Роко — обърна се Руди към Роко. — Къде е Джей Тали. Недей да лъжеш, обещавам ти, че ще разбера.
— Изкара курс по анализ на показания в Академията на ФБР — заяви весело Луси. — Беше звездата на випуска.
Роко бавно поклати глава. Беше ясно, че ако знаеше нещо, щеше да им го каже. Той е човек, който гледаше само себе си — жалък, сополив страхливец, който в момента се страхуваше повече от тях, отколкото от Джей Тали.
— Предлагаме ти следната сделка. Няма да те убиваме, Роко. — Луси хвърли обратно пистолета на Руди. — Ти сам ще се самоубиеш.
— Не. — Роко се разтрепери като болен от Паркинсон.
— Свършено е с теб, Роко — подметна Руди. — Интерпол те издирва с червено съобщение. Няма къде да избягаш. Ще те хванат. Ако имаш късмет, ще свършиш в затвора, най-вероятно в Сицилия, и няма да е като ваканция. Но ти не си толкова глупав и знаеш, че Шандон ще те премахнат. Моментално. И може би не така хуманно, както ти би могъл да приключиш жалкия си, вонящ живот.
Луси отиде до леглото и измъкна плик от дамската си чанта. В него се намираше сгънат лист. Тя го отвори.
— Ето — подаде го на Роко.
Дори не го докосна.
— Вземи го. Компютърна разпечатка на червеното ти съобщение. Още топло. Сигурно си любопитен.
Роко не реагира. Дори очните му ябълки сякаш се тресяха от страх.
— Вземи го — каза му Луси.
Роко го взе. Червеното съобщение отчаяно се тресеше в ръцете му, докато оставяше върху него пръстовите си отпечатъци — подробност, за която не мислеше в момента.