— Според мен Ник не е пила достатъчно и страда от делириум тременс, затова й се привиждат разни ларви, които пълзят навсякъде — обади се детективът с лъскавата глава.
Начинът, по който гледаше Ник, бе повече от красноречив. Освен че бе натегачката на курса, той си падаше по нея.
— Сигурно си мислиш, че фаза е позиция на бейзболното игрище — опита се да бъде остроумна Ник, но не можа да се отърве от сериозното си настроение. — Виждаш ли тази малка ларва, която дадох на д-р Скарпета?
— А, най-сетне си призна.
— Тя е във втората фаза от развитието си. — Ник бе наясно, че трябва да се спре. — Вече веднъж е сменила кожата си, след като се е излюпила.
— Ами? Откъде знаеш? Да не си била там? Видя ли със собствените си очи как Лари си сваля кожата? — настоя детективът с бръснатата глава и й смигна.
— Ник си е опънала палатка в моргата и си нанка там заедно с всичките си пълзящи приятелчета — обади се някой.
— Щях да го направя, ако трябваше.
Никой не го оспорваше. Ник бе известна с дръзките си престои в огромната, облицована с дърво учебна морга на университета в щата Тенеси. Вътре се изучаваше разлагането на дарените човешки трупове, за да се определят многобройни важни факти, свързани със смъртта, и не на последно място часът на настъпването й. Шегуваха се, че тя ходи в моргата така, сякаш се отбива у дома да види как са техните.
— Обзалагам се, че Ник е кръстила всяка ларва, муха, буболечка или лешояд там.
Заядливите закачки продължаваха, докато Реба не изпусна шумно вилицата си.
— Ям стек алангле! — възмути се тя на висок глас.
— Има и малко зеленинка от спанака, приятелко.
— Колко жалко, че не си поръча ориз…
— Още не е късно! Ей, сервитьорката! Донеси на тази дама една хубава купа с ориз, обилно полят със соса от месото.
— Какви са тези малки черни точици, които приличат на очички? — Скарпета отново поднесе стъкленицата към светлината на свещта с надеждата, че студентите й ще се усмирят, преди да са ги изритали от ресторанта.
— Очи са — настоя ченгето с бръснатата глава. — Нали така?
Реба започна да се клати на стола си.
— Не, не са очи — натърти Скарпета. — Хайде, преди няколко минути ви го подсказах.
— На мен ми приличат на очи. Малките лъскави черни очички на Магила.
През последните десет седмици сержант Магил от Хюстън се бе сдобил с прякора Магила Горила заради косматото си мускулесто тяло.
— Хей! — скочи той. — Питайте моята приятелка дали имам очички като на ларва. Като ме погледне в очите — продължи Магил, — направо припада.
— И аз това казвам, Магила. Като те погледнах в очите, припаднах и едва ме свестиха.
— Трябва да са очи. Как иначе ларвата ще вижда накъде върви, по дяволите?
— Това са дихателни отвори, а не очи — отговори Ник. — Ето какво представляват малките черни точици. Нещо като малки шнорхели, с които ларвата диша.
— Шнорхели?
— Бихте ли ми го подали, д-р Скарпета? Искам да видя дали няма маска и плавници.
Една кльощава щатска следователка от Мичиган бе подпряла главата си на масата и се тресеше от смях.
— Следващия път, като намерим муха, трябва да погледнем дали отгоре не стърчат шнорхели…
Смееха се до припадък, Магила се изхлузи от стола си и се свлече на пода.
— Ох, мамка му! Ще взема да повърна от смях — заливаше се той.
— Шнорхели!
Скарпета се предаде и се облегна мълчаливо назад. Ситуацията бе излязла от контрол.
— Хей, Ник, не знаех, че си тюлен от военноморските сили!
Веселбата продължи, докато управителят на „Пържолата“ не застана мълчаливо на вратата — знак, че компанията в задния салон смущава останалите клиенти.
— Окей, момчета и момичета — каза Скарпета. В гласа й имаше заплашителна нотка. — Стига толкова!
Веселбата стихна като изключена сирена, това сложи край на шегите с ларвата, след което последваха още подаръци за Скарпета: космическа химикалка, която уж може да пише в „дъжд, виелици и дори ако случайно я изпуснете в гръден кош по време на аутопсия“, мини вълшебно фенерче, „за да виждате в онези трудно достъпни места“ и тъмносиня бейзболна шапка, украсена със златни ширити като генералска.
— Салюти за генерал д-р Скарпета!
Всички й отдадоха чест и проследиха внимателно реакцията й. Посипаха се недодялани шеги като сачми от ловджийска пушка. Магила напълни чашата й с вино от картонената бъчонка с пластмасова канелка. Скарпета се опасяваше, че евтиното шардоне вероятно е правено от грозде, расло по най-ниската част на склоновете, и има утайка. Дано бе късметлийка виното да е поне на четири месеца. Утре щеше да има тежък махмурлук. Сигурна беше.