Руди допря цевта до дясното слепоочие на Роко.
— Нагоре — повтори Луси.
— Ръката ти хваща дръжката, а моята хваща твоята.
Роко затвори очи, ръката му подскачаше като бясна. Той сви подпухналите си къси пръсти около дръжката на пистолета и голямата силна ръка на Руди моментално се стегна около неговата.
— Помагам ти, защото не можеш да си държиш ръката неподвижно — обясни Руди. — Няма да уцелиш където трябва и ще стане грозно. А не мога да те оставя да държиш пистолета сам, нали разбираш? Ще бъде глупаво от моя страна. — Гласът на Руди стана мил. — Видя ли, не е толкова трудно. Сега притисни силно дулото към главата си.
Роко бе зинал и дишаше тежко, почти се задушаваше.
— Насочен нагоре — напомни още веднъж Луси и се съсредоточи върху мъртвата глава на нациста, опитвайки се да не гледа главата на Роко.
Роко се люшна от стола, мъчеше се да си поеме въздух. Лицето му бе бяло като платно, а очите — силно стиснати. Облеченият в ръкавица пръст на Руди дръпна спусъка.
Пистолетът гръмна със силен пукот.
Роко и столът му политнаха назад. Главата му се приземи върху британските вестници, пръснати по пода, с лице, обърнато към прозореца. Бликналата кръв шуртеше като вода. Въздухът се изпълни от дима на изстрела.
Руди клекна, за да тикне увисналата дясна ръка на Роко с пистолета под гръдния кош. Всички възстановени отпечатъци или полуотпечатъци върху синкавата стомана на колта щяха да бъдат на Роко.
Луси открехна прозореца и издърпа ръкавиците си, докато Руди притискаше с два пръста сънната артерия на Роко. Пулсът му биеше едва-едва и спря. Руди кимна на Луси и се изправи. Бръкна в джоба на сакото си и извади оттам бурканче от немска горчица. Върху капака му бяха пробити дупки и по вътрешните стени на стъклото пъплеха мухи месарки и се хранеха с остатъците от разваленото месо, с което вчера ги беше подмамил край голямата метална боклукчийска кофа зад един полски ресторант.
Той отвори бурканчето и го разтръска. Няколко дузини мухи се вдигнаха летаргично и забръмчаха около лампите. Надушвайки феромоните и изпаренията от откритата рана, те забръмчаха лакомо над неподвижното тяло на Роко. Мухите месарки, най-разпространеният вид насекоми, хранещи се с мърша, накацаха по окървавеното му лице. Няколко се скриха в устата му.
39.
В Бостън бе едва осем часа вечерта. Пийт Марино седеше до бариерата на „Ю Ес Еър“, нагъваше шоколадови пурички и слушаше поредното извинително съобщение, с което компанията обещаваше, че неговият полет ще се осъществи след кратко забавяне от два часа и десет минути. Отлагането на полета го държеше като заложник на летище „Лоугън“ вече час и двадесет и пет минути след официално обявения час.
— Мамка му! — възкликна той, без да се интересува дали някой го слуша. — Досега да съм стигнал пеша!
Марино рядко разполагаше с време да се замисля върху живота си и сега се сети за Бентън (което отвлече вниманието му от собствения му яд и безсилие), за добрата му физическа форма и твърдото мускулесто тяло. Изглеждаше даже по-добре отпреди, реши потиснато Марино. Как е възможно такова нещо след шест години самотно изгнание? Марино просто не го проумяваше. Той лапна какаова бисквитка от кошничката „Вкусни десерти“ марка „Гейнсвил“, на която попадна в магазина за подаръци на летището, и се почуди какво ли ще стане, ако престане да работи за Луси и се откаже да върви по петите на мръсниците. Бяха като хлебарките — смачкваш една и на нейно място се появяваха още пет. Дали да не да стане рибар или професионален състезател по боулинг (веднъж беше постигнал почти пълния сбор точки), да си намери добра жена и да си построи ранчо в гората?
Някога, преди много време, Марино също беше обект на възхищение и огледалото не го мразеше. Но жените, както и мъжете — допускаше той, едновременно объркан и отвратен — се зазяпваха по Бентън и си падаха по него. Сигурен беше в това. Не можеха да му устоят, когато става дума за хубава външност плюс много акъл, да не говорим за статута му на клечка от ФБР или по точно бивша клечка от ФБР. Марино отметна назад посивелите си кичури и изведнъж осъзна факта, че никой вече не се среща с Бентън, нито знае името му, да не говорим за възхищение от бившата му кариера във ФБР. Той бе никой. Това, че Бентън липсваше толкова много на Скарпета, причиняваше на Марино тъпа болка някъде около сърцето и го потапяше в още по-дълбоко отчаяние. Той страдаше заедно с нея. Страдаше и заради себе си. Ако умреше, тя щеше да тъгува, но не вечно. Никога не бе била влюбена в него и никога нямаше да бъде, и не желаеше тлъстото му космато тяло в леглото си.