— Със сигурност? Как по дяволите можеш да си сигурна?
— Толкова ли тъпа ти изглеждам? Обадих се. Още преди дни. Казах им, че съм представител на „Хюлет Пакард“ и проверявам компютрите им и че компютърът, използван за румсървис, се нуждае от ъпгрейдване. А те не разбраха за какво им говоря и ми обясниха, че не използват компютри за румсървиса, а само за инвентара. Продължих да им говоря за предимствата от използването на ейчпи павилиън 735 с процесор „Интел Пентиум“, с осемдесет гигабайта хард диск и всичко останало за поръчките на румсървиса… Цялата работа е, че няма компютърен запис на часа, в който Роко е поръчал вечерята, ясно?
Руди помълча известно време и сетне се обади:
— Използват ли „Хюлет Пакард“ в този хотел?
— Нямаше проблем да разбера. Обадих се в търговския им офис. Да, използват.
— Тук си се справила добре. Дори пияният или някой друг да ти е обърнал внимание, начинът, по който сме инсценирали смъртта на Роко, ще ги наведе на мисълта, че е бил мъртъв много преди да се появиш.
— Точно така, Руди. Справили сме се. Роко вече е нападнат от гадинките. Огромното количество ларви ще произведе топлина и ще ускори разлагането. Ще прилича на самоубийство, при това извършено много по-рано, отколкото биха си представили. — Тя запали двигателя и сложи ръка върху неговата. — Сега вече можем ли да изчезваме оттук, по дяволите?
— Не можем да си позволим повече грешки, Луси — капитулира той. — Просто не можем.
Тя се отлепи ядосана от тротоара.
— Истината е, че поне двама души в този хотел мислят, че си черноборсаджийка или те смятат за проститутка, а човек не може да те забрави лесно, независимо за каква те взема. Това сигурно няма значение, но… — Той не довърши изречението.
— Но може и да има. — Луси караше внимателно, като следеше огледалата за обратно виждане и оглеждаше тъмните сенки по тротоарите.
— Точно така, може и да има.
Тя се вгледа в очите му и забеляза смяната на настроението му. Вече е поомекнал и съжалява, задето е бил груб.
— Стига, Руди! — Луси се пресегна и докосна бузата му с любов. Наболата му брада й напомни за котешки език. — Вече сме на път и всичко е наред. — Тя стисна силно ръката му. — Лошо се получи, Руди, наистина лошо, но накрая всичко излезе добре. Справихме се — повтори тя.
Когато единият от тях или и двамата се страхуваха, не си го признаваха, но го усещаха по това, че имаха нужда един от друг. Всеки изпитваше остра необходимост да се допре до другия. Луси вдигна ръката му и я приближи до устните си, където я задържа.
— Недей — промълви той, — и двамата сме уморени и с изопнати нерви. Не е най-подходящото време да… не държиш кормилото с две ръце. Луси, недей — промърмори той, докато тя целуваше пръстите, кокалчетата и дланта му.
Докато любеше едната му ръка, мушна другата под черната си ленена блуза.
— Луси, спри… о, боже… не е честно. — Той разкопча колана на седалката. — Не искам да изпитвам такива чувства, по дяволите!
Луси продължи да кара.
— Но изпитваш. Поне понякога, нали?
Луси погали косата, врата му и мушна ръка под яката на ризата, напипвайки мускулите на гърба му. Караше бързо, без да го поглежда.
47.
Ник вече няколко пъти изпращаше докладни до полицейския спецекип в Батън Руж, за да подсети мъжете и жените — най-вече мъжете, че „Уол Март“ и другите големи магазини като него са отлично място за един убиец да издебва жертвите си.
Никой нямаше да обърне внимание на спряла на паркинга кола, независимо от часа на денонощието, а от кредитните карти се виждаше, че всяка от изчезналите жени бе пазарувала или от „Уол Март“, или от друг голям магазин в Батън Руж и Ню Орлиънс. За Айви Форд бе сигурно. В съботата, преди да изчезне, тя бе пазарувала именно от „Уол Март“ до университета.
Спецекипът не се свърза нито веднъж пряко с Ник, но някой явно се бе обадил на шефа й, защото той я откри в служебната лавка, преди да замине за Ноксвил и най-ненадейно заяви: