— Мога да извикам линейка — предложи Ник. — Не виждам с какво друго бих могла да помогна, мадам. Не съм лекар.
Върху лицето на жената се появи сурово изражение.
— Не, не ми трябва линейка. Както ви казах, падам непрекъснато. — Тя направи опит да се изправи.
— Тогава защо ви е ударено само едното коляно?
— Винаги така падам.
Ник стоеше на разстояние. Нямаше намерение да предлага друга помощ. Жената бе мръсна, вероятно психичноболна, а Ник избягваше да се забърква с такъв тип хора. Може да е заразна, непредсказуема, дори агресивна при физически контакт. Вече се бе изправила, като щадеше левия си крак.
— Не се безпокойте, ще си взема кафе и ще почина малко — каза тя. — Ще се оправя.
Тя закуцука, отдалечи се от шевролета и се върна обратно в магазина.
Ник омекна. Бръкна в джоба на джинсите си и се затича след жената.
— Вземете — подаде й петдоларова банкнота.
Жената се усмихна и живите й тъмни очи проблеснаха срещу Ник.
— Да ви поживи Бог! — Тя стисна парите. — Вие сте агънце.
48.
Отсрещната врата се отвори и възрастен човек по долна риза и наполеонки огледа подозрително Марино.
— Какъв е този шум? — попита той.
Посивялата му коса беше щръкнала като бодлите на таралеж, по сбръчканото му лице бе набола брада, а очите му бяха подпухнали и кървясали.
Марино до болка познаваше този външен вид. Човекът явно пиеше от сутринта и вече бе обърнал едно за изтрезняване.
— Виждали ли сте Том? — попита Марино потен и запъхтян.
— Не го познавам. Ей, да не вземете да получите удар. Не мога да правя сърдечен масаж.
— Обеща ми да е тук — едва успя да произнесе Марино. — А аз пътувам чак от Калифорния.
— Така ли? — Човекът вече бе силно заинтригуван и излезе на площадката. — Защо?
— Как „защо?“ — Марино се бе съвзел достатъчно, за да го отреже, тъй като не бе негова работа да пита. — Защото шибаната треска за злато вече свърши. Защото ми писна да седя на кея. Защото ми омръзна да бъда филмова звезда.
— Ако сте се снимали във филми, не съм ви гледал, а аз непрекъснато вземам касети под наем. Какво друго да прави човек тук?
— Виждали ли сте Том? — упорстваше Марино, като напразно се опитваше да превърти с все сила топката и раздрусваше вратата.
— Бях заспал, когато ви чух да вдигате шум — каза мъжът. Изглеждаше на около шейсет и имаше леко смахнат вид. — Не съм виждал Том и пет пари не давам за такива като него, ако разбирате какво искам да кажа.
— Какво искате да кажете?
— Хомо.
— Това ме изненадва, макар че хич не ме интересува какво вършат хората, стига да не съм наблизо. Да не е водил мъже в апартамента или нещо подобно? Защото не съм сигурен, че ми се влиза ако…
— О, не. Не съм го виждал да води никой в апартамента си. Но един друг хомо от входа, който носи кожени дрехи и обеци, ми каза, че е засичал Том из онези барове, където ходят педалите да забършат някого за едно бързо…
— Чуй ме, наел съм тази дупка от шибания кучи син, който също е наемател — информира го Марино разгорещено. — Вече съм му платил наема за три месеца и шофирам от Калифорния, за да взема ключовете и да се нанеса. Целият ми багаж е долу в шибания пикап.
— И аз бих се вкиснал много.
— Без майтап, Шерлок.
— Ама много бих се вкиснал. Кой е този Шерлок? А, оня детектив с шапката и лулата. Не чета кримки.
— Тъй че, ако чуеш да идва шум от този апартамент, не обръщай внимание. Ако се наложи, ще използвам динамит, но ще вляза.
— Не говорите сериозно — разтревожи се старецът.
— Не, ама да — произнесе саркастично Марино. — Ходя с динамит в джобовете. Аз към камикадзе с южняшки акцент. Знам да карам самолети, само че не мога да излитам и да се приземявам.
Старецът моментално се скри в апартамента и веригата срещу крадци изтрака.
49.
Марино изучи кухата метална врата на апартамент 56. На около дванадесет инча над топката се намираше секретна брава с масивно резе. Той запали цигара и огледа противника с примижали от дима очи: евтина месингова топка, която се отваря с натискане и превъртане и по-проблематична секретна брава с цилиндрично резе. Нито една от вратите на площадката нямаше секретна брава, което потвърждаваше подозренията на Марино, че Бентън сам бе сложил секрета. Като го познаваше, предположи, че става дума за двойно подсигурен секрет, който не може да бъде пробит нито от крадец, нито от убиец, нито от побеснелия Марино, без пластинката, задвижена от пружина да прищрака като прозорец на банка и да парира пробиващото устройство. Но Бентън не можеше да направи кой знае какво с тънката метална врата и дървената каса.