Марино нямаше представа какво общо има пазенето на стотинките с някакъв загадъчен съсед.
— Значи си бил главен готвач там? Всеки път, когато идвам в Бостън, се храня в „Лобстър Хаус“.
Нито това, нито че Марино е чест посетител на Бостън, отговаряше на истината.
— Вие и целият останал свят. Е, не бях главен готвач, макар че, по дяволите, трябваше да бъда! Ще ви сготвя нещо тия дни.
— Колко време живя тук откачалника?
— Ох — въздъхна Дейв, а очите му блестяха, докато наблюдаваше Марино, — май вече две години. Горе-долу. Кое беше любимото ви ястие в „Лобстър Хаус“?
— Значи цели две години. Интересно. А ми каза, че току-що се бил нанесъл и го преместили другаде или нещо подобно и затова давал апартамента под наем.
— Сигурно е омар — отбеляза Дейв. — Всички туристи си поръчват омар и го напояват с толкова много краве масло, че се чудя усещат ли изобщо друг вкус, освен него. Тъй че питах колегите в кухнята какъв смисъл има да се поднася хубав пресен омар, ако никой не усеща вкуса му?
— Мразя морски дарове — заяви Марино.
— Е, има и отлични пържоли. Замразено стопроцентово първокачествено телешко, направо от Шотландия.
— Замразеното винаги ме притеснява. В магазина „замразено“ значи развалено. Нали знаеш, гадория, от която искат да се отърват.
— Вижте, той не беше тук през цялото време. — Дейв смени темата. — Ту идваше, ту пак заминаваше, понякога за седмици. Но няма начин да се е нанесъл току-що. Както казах, виждам го да влиза и излиза вече две години.
— Имаш ли да ми кажеш нещо друго за този хомо, дето ме заключи и ме подреди само с половината покъщнина в този кенеф? — попита Марино. — Като го открия, ще го изритам оттук.
Дейв поклати разочаровано глава.
— Искам да ви помогна, но както казах, не познавам този човек и се радвам, че си е заминал, а ми се струва, че с вас ще станем добри съседи.
— Като дупе и гащи. А сега си лягай. Аз ще посвърша едно-друго и също ще лягам.
— Радвам се, че се запознахме. Ще ви викам Дейв, ако не възразявате.
— Хайде, лека нощ!
50.
Бентън бе живял тук цели две години, без никой да го опознае, дори и самотният му любопитен съсед Дейв.
Не че Марино беше особено изненадан, но осъзнаването на този факт му напомни за саможивия и затворен живот, който Бентън водеше. Не виждаше смисъл в отказа му да се върне към себе си, към приятелите и хората, които го обичаха. Марино седеше върху идеално оправеното легло на Бентън, втренчил поглед в огледалото над тоалетната масичка. При положение, че Бентън също го познаваше, би трябвало да предположи, че Марино ще се върне и ще продължи да му надува главата. Малко неща можеха да бъдат по-обидни от това да му каже, че никога повече не иска да го вижда.
Стоеше пред огледалото и се взираше в едрата си фигура. По лицето му се стичаше пот и внезапно му хрумна, че Бентън бе изключил климатика в дневната, докато двамата спореха. Но когато се вмъкна в апартамента, климатикът беше пуснат в онази стая, а изключен в тази. На практика всяко действие на Бентън беше целенасочено. Просто си беше такъв, тъй че си имаше причина да пусне климатика докрай в дневната и да го изключи в спалнята. Марино се надигна от леглото, пристъпи към климатика на прозореца и забеляза плик, залепен със скоч за него.
Точно в средата му бяха изписани с главни букви инициалите „ПМ“.
Заля го вълнение, което потисна от предпазливост. Върна се в кухнята да вземе остър нож. Отново влезе в спалнята и постави ножа върху климатика. След това отиде до банята, откъсна няколко дълги ленти тоалетна хартия и ги омота около пръстите си. Върна се при климатика и внимателно отлепи плика. Забеляза, че краищата на лепенката са прегънати и залепени един за друг — техника, използвана от полицията, за да не залепнат върху им пръстовите отпечатъци от лепенката.
Той разряза горния край на плика и измъкна сгънат чисто бял лист. Разтвори го. На него пишеше със същите главни букви: „Моля, продължавай“.
Объркан, за момент Марино реши, че бележката не е за него и не е писана от Бентън. Прецени, че нито лепенката, нито хартията са стари и че са много чисти, а прегънатите краища подсказваха, че който я е използвал, е бил с латексови ръкавици. Инициалите на Марино са „ПМ“, а Бентън бе наясно, че почеркът се замаскирва с главни букви, освен ако графолозите не сравняват главните букви, писани от едно и също лице. Бентън също така знаеше, че Марино ще се сгорещи и ще включи климатика. Или поне, че ще му направи впечатление странния факт, че в едната стая климатикът бе пуснат, а в другата спрян и ще се зачуди защо.