Експлорърът се насочи към сърцето на „Олд Гардън“. Хубавата блондинка нямаше понятие, че жената с натъртеното коляно кара малко след нея. Това забавляваше Бев. Тя се усмихна, когато колата намали скорост и направи десен завой в тъмната алея с високи храсти по края. Бев подмина, спря на улицата и излезе от колата. Бързо се наметна със зеления шлифер и се приближи към бялата тухлена къща, тъкмо когато предната врата се затваряше след жената. Бев се върна до черокито, записа си адреса и сви по страничен път, за да не минава отново край къщата. Зачака.
52.
Повече от всичко друго Жан-Батист Шандон желаеше да има двуполюсна антена, но нямаше достъп до затворническия магазин, а антени се продаваха само там.
Затворниците, ползващи се с привилегирован статут, можеха да си купят двуполюсна антена, слушалки, портативно радио, усилвател и дори религиозен медальон на верижка. Поне някои от тях можеха. Звяра например обичаше да се хвали с портативното си радио, но пък нямаше двуполюсна антена, тъй като на затворниците се разрешаваше специалния списък с Големите десет, както те го наричаха. В смъртното отделение привилегиите бяха ограничени от страх да не бъдат използвани от затворниците като оръжие.
На Жан-Батист не му бе нужно оръжие. Тялото му бе оръжие, стига да решеше да го използва. Но нямаше такова намерение, поне засега. Когато го водеха окован към душа, не изпитваше нужда да напада охраната. Можеше да го стори със сигурност поради магнетизма си, който се усилваше още повече, докато преминаваше край многобройните метални врати с железни решетки. Силата му се увеличаваше. Пулсираше в слабините му. Оставяше след себе си видими снопове искри. Надзирателите не разбираха защо се усмихва и поведението му страшно ги изнервяше.
Светлините се гасяха в девет вечерта. Надзирателят в контролната кабина обичаше да щрака ключовете за осветлението и да хвърля затворниците в пълен мрак. Жан-Батист чу надзиратели да си говорят, че мракът дава на „боклуците“ достатъчно време да мислят за предстоящите екзекуции, за наказанието заради стореното, когато са били навън свободни и способни да удовлетворят любовта си. Онези, които не убиваха, нямаше никога да разберат, че най-възвишеният му съюз с една жена бе да я освободи, да чуе как вика и стене, да се покрие с кръвта й, докато разкъсва тялото й и след това да я положи така, че да я видят всички и да споделят екстаза й от сливането на магнетизма й с неговия магнетизъм за вечни времена.
Той лежеше на леглото и потта му се просмукваше в чаршафите. Миризмата му изпълваше тясната, лишена от въздух килия. Тоалетната от неръждаема стомана бе като огромна гъба, подпряна в десния ъгъл на задната стена. Осъдените бяха притихнали, с изключение на Звяра. Той разговаряше тихо със себе си, почти шепнеше, без да осъзнава, че Жан-Батист чува и без уши. Нощем Звяра се превръщаше в безсилното и слабо същество, което бе в действителност. Щеше да му бъде далеч по-добре, когато коктейлът го приспеше и вече нямаше да има нужда от слабата грешна плът.
— Не мърдай. Гот е, нали? Гот ми е. Спри, моля ти се спри. Спри! Боли! Не плачи. Така е много гот. Не разбираш ли, малка кучко? Гот е! Искаш си мама! И аз си я искам. Само че тя е курва. А сега престани да плачеш, чу ли ме! Само още веднъж да си викнала и…
— Кой е там? — обърна се Жан-Батист към вонящия въздух.
— Млъквай! Млъквай, мамка му! Грешката е твоя. Трябваше да викаш, нали? Когато ти казах да не викаш. Е, няма повече дъвка за теб. Канела. Ще ми хвърля тя обвивката до леглото, та да разбера по кой вкус си пада. Тъпа кучка. Стой тук, на сянка, ясно? А аз трябва да бягам, трябва да бягам. Как ти харесва това: трябва да бягам, трябва да бягам, трябва да бягам, да бягам, да бягам, да бягам, да бягам, бягам, бягам…
— Кой е там?
— Чук-чук, кой е тук? — обади се Звяра с тънък подигравателен глас. — Косматко, порасна ли ти чепчето с малките скрити орехчета, дето е по-малко от носа ти? — запя той тихо, но така, че да се чуе. — Аз съм поет, не си ли разбрал? Много чувствителен пич съм аз! Позеленели яйца с шунка. Котка, скрита в шапката. Обичам ги месести, но не много тлъсти. Барабани, туш!
— Кой е там? — Жан-Батист оголи редките си дребни заострени зъби. Облиза ги и усети соления метален вкус на собствената си кръв.
— Аз съм Косматко. Най-добрият ти приятел. Единственият ти приятел на този свят. Нямаш друг, освен мен, знаеш ли? Трябва да знаеш. Кой друг разговаря с теб и ти праща любовни писъмца под една, под втора, под трета врата, докато се плъзнат под твоята, вече мръсни и прочетени от всички?