— Напусни — изкомандва той Жан-Батист. — Живее на третия етаж. — Той кимна по посока на апартамента. — Виждаш къде е. Скрий се, докато с нея пийнем по едно питие. Тя е съвсем елементарна. Знаеш какво да правиш. А сега изчезвай оттук и гледай да не уплашиш някого.
— Ей ти, шибано, грозно, космато лайно. — Отвратителният шепот на Звяра се промъкваше в килията на Жан-Батист. — Нали не искаш да умреш, а? Никой не иска да умира, освен хората, които оправяме, когато не могат да търпят повече и започват да се молят, нали? Свободен като птица. Само си помисли. Свободен като птица.
Жан-Батист си представи лекарката, д-р Скарпета. Тя щеше да заспи в ръцете му, докато той не сваля очи от нея, и ще остане негова завинаги. Той гали писмото, което тя му изпрати — напечатано, кратко, с което го моли да се срещнат, моли го за помощта му. Иска му се да беше написано на ръка, за да изучи всяка извивка и очертание на чувствения й почерк. Жан-Батист си я представи гола и засмука езика си.
53.
Гръмотевица прогърмя като далечен тътен и към нащърбената луна запълзяха облаци.
Бев не възнамеряваше да потегли към лимана Дъч, преди да е отминала бурята, която се придвижваше бързо на югоизток. А и прогнозата за времето, която чу по радиото в колата, не го налагаше. Но все още не бе готова да се върне на кея с лодките. Агнето в зеления „Експлорър“ вървеше по твърде странен маршрут през последните два часа и Бев не можеше да си го обясни. Жената — която и да бе — кръстосваше улиците и особено паркингите без някаква видима причина.
Предположението на Бев бе, че се е скарала с мъжа си и отказва да се прибере веднага вкъщи, най-вероятно, за да го побърка от тревога — стара, позната игра. Бев внимаваше да поддържа дистанция. Завиваше по страничните улички, спираше на бензиностанциите по магистрала 19 и сетне отново натискаше газта. На няколко пъти изпревари „Експлорър“-а в лявото платно, отдалечаваше се поне на десет мили пред него, след което спираше на някоя отбивка и оставяше жертвата си отново да я изпревари. Много скоро преминаха през Бейкър — малко градче с магазинчета със странни имена.
Градчето се изгуби като мираж и магистралата потъна в плътен мрак. По нея нямаше никакви улични лампи, само дървета и някакъв билборд, на който пишеше: „Има нужда от Исус“.
54.
Очите на алигаторите напомняха на Бев за перископи, които я фиксираха в своя обсег, преди да изчезнат под водата с цвят на рядко кафе.
Джей й бе казвал, че алигаторите няма да я закачат, ако и тя не ги закача. Същото се отнасяше и за водните мокасини.
— Да не би да си ги питал лично? Ако е така, както казваш, защо тогава водните мокасини тупват изневиделица от дърветата и се опитват да влязат в лодката? Помниш ли оня филм, дето го гледахме? Ох, как му беше името…
— „Лицата на смъртта“ — отвърна той, по-скоро развеселен, отколкото ядосан от въпросите й.
— Помниш ли пазача на животните, който падна в езерото, и оня грамаден алигатор го налапа пред камерата?
— Водните мокасини не падат в лодката, освен ако не ги стреснеш — обясни Джей. — А алигаторът пипна пазача, защото пазачът се опитваше да пипне него.
Това й прозвуча логично и тя се поуспокои, докато Джей не пусна онази своя жестока усмивчица и не обърна разговора на сто и осемдесет градуса. Взе да й обяснява как можеш да познаеш дали едно животно или влечуго е хищник, тоест нападател, което ще рече безстрашен ловец.
— Всичко е в очите — натърти той. — Очите на хищниците са отпред на главите им, точно като моите. — Той посочи красивите си сини очи. — Както и на алигатора, водния мокасин и тигъра. Ние, хищниците, гледаме право напред към това, което ще атакуваме. Очите на другите животни са по-встрани, защото как иначе, по дяволите, един заек ще се защити от алигатора? На Заю Баю му трябва периферно зрение, за да види какво се задава и да си плюе на петите.
— Аз имам очи на хищник — заяви Бев, доволна от факта, но далеч не толкова доволна да чуе, че алигаторите и водните мокасини са хищници.
Такива очи, бе осъзнала тя, дебнеха плячка, която да наранят или убият. Хищниците, особено влечугите, не се бояха от хората. Мамка му! Що се отнася до Бев, тя не можеше да се мери с един алигатор или змия. Ако случайно паднеше във водата или настъпеше змия, кой щеше да победи? Нямаше да е тя.
— Хората са най-висшите хищници — изтъкна Джей. — Ние сме сложни същества. Алигаторът винаги ще си остане алигатор. Змията ще си остане змия, но хората могат да бъдат или вълци, или агнета.