— Учила ли си в колеж? — попита я Бев.
— Да.
— Добре. Много добре. — За момент потъна в собствените си мисли и върху месестото й обрулено лице се появи вяло изражение.
— Моля ви върнете ме. Имаме пари. Ще ви платим каквото поискате.
Злобата мигновено се върна в очите на Бев. Джей бе умен и имаше пари. Жената бе умна и имаше пари. Тя се наведе към нея и под дърветата се чу силното жужене на комарите. Някаква риба плесна във водата недалеч от тях. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-горещо ставаше и хавайската риза на Бев бе мокра от пот.
— Не става дума за пари — заяви Бев, докато жената я фиксираше със светлосините си очи, от които надеждата се изпаряваше. — Не се ли сещаш за какво става дума?
— Не съм ти направила нищо. Моля те, само ме пусни да си ида вкъщи и няма да кажа на никого. Няма да направя нищо, за да ти навредя. А и как бих могла? Аз дори не те познавам.
— Е, подготви се да ме опознаеш, гълъбче — произнесе Бев и положи грубата си захабена ръка върху шията на жената и я погали с палец. — Тъкмо ще се опознаем.
Жената примигна и облиза напуканите си устни, докато ръката на Бев си проправяше път надолу, като първо докосна вдлъбнатината на шията й и сетне се плъзна по тялото й, опипвайки я, където пожелае. Жената не помръдна и затвори очи. Тя се дръпна, когато Бев се пресегна под дрехите й и разкопча сутиена. Бев започна да натиска спрея против комари и да го разтрива по голото тяло на агнето, усещаше как чувствената й твърда плът трепери като желе. Бев се сети за Джей и за петното от белина под леглото му и удари силно агнето, като блъсна главата му в извънбордовия мотор.
55.
На ъгъла на 83-та и „Лексингтън“ камион, доставящ стока, бе блъснал възрастна пешеходка. Бентън Уесли чу възбудените разговори на неспокойната тълпа, докато наблизо проблясваше лампа на линейка и карето на местопроизшествието бе отцепено с жълта лента. Фаталният инцидент беше станал преди по-малко от час, а Бентън се бе нагледал на кръв — почтително извърна очи от трупа, затиснат под задната гума на камиона.
Той долови думите „мозък“, „обезглавена“ и нещо за зъбни протези, търкалящи се по улицата. Ако зависеше от тълпата, за всяко местопроизшествие щеше да се плаща. Билет от пет долара и нека всеки да се нагледа на кръв и черва. Когато пристигаше на някое местопрестъпление и ченгетата се отдръпваха, за да позволят на вещия му поглед да огледа всяка подробност, имаше правото да нареди на неупълномощените лица да напуснат. Тогава можеше свободно да изразява отвращението си — понякога го правеше спокойно, понякога не.
Той огледа местопроизшествието иззад тъмните си очила, докато слабото му тяло се промуши през тълпата на тротоара, като ту се врязваше, ту се измъкваше от нея с ловкостта на рис. Избръснатата му глава бе скрита под обикновена черна бейзболна шапка. Придвижваше се обратно към офиса на Луси, след като бе слязъл от таксито десет пресечки по на север, вместо да спре точно пред сградата или накъде наблизо. Вероятно Бентън би могъл да мине покрай самата Луси и да каже „извинете“, без тя да го познае. Бяха изминали шест години, откакто я бе виждал и разговарял с нея за последно и отчаяно желаеше да узнае как изглежда, звучи и се държи сега. Нетърпението го тласкаше напред и накрая достигна до модерната сграда от полиран гранит на 75-та улица. Отпред стоеше портиер с ръце на гърба. Беше му горещо в сивата униформа и пристъпваше от крак на крак, издавайки, че краката го болят.
— Търся „Последния участък“ — обяви Бентън.
— Кой? — Портиерът го зяпна, сякаш не беше наред.
Бентън повтори.
— За полицейски участък ли говорите? — Портиерът го измери и върху изтормозеното му ирландско лице се изписа изражение „значи бездомник“ или „хахо“. — Сигурно търсите участъка на 69-та улица.
— Двадесет и първи етаж, апартамент двадесет и едно-нула-три — отвърна Бентън.
— А, сега разбрах за какво говорите, но не се нарича „Последния участък“. Двадесет и едно-нула-три е софтуерна компания — нали знаете, за компютри.
— Сигурен ли сте?
— Абе, нали работя тук? — Портиерът стана нетърпелив и погледна кръвнишки една жена, чието куче душеше усилено засадения жив плет пред сградата. — Хей — подвикна й той, — кучета не могат да си вършат работата тук.
— Тя само души — отвърна възмутено жената, дръпна каишката и отведе нещастния пудел по средата на тротоара.
След като успя да се наложи, портиерът не обърна повече внимание на жената и кучето й. Бентън бръкна в джоба на избелелите си джинси и извади сгънат лист хартия. Той го разтвори и погледна адреса и телефонния номер, които нямаха нищо общо с Луси и сградата, нито с офиса й, наречен „Последния участък“, независимо какво мисли портиерът. Ако портиерът случайно й предадеше, че някакъв хахо е спрял да пита за „Последния участък“, тя щеше да застане нащрек и да се обезпокои. Марино смяташе, че Жан-Батист знае за компанията на Луси. Бентън искаше Марино и Луси да застанат нащрек и да се обезпокоят.