— Тук пише двадесет и едно-нула-три — каза Бентън на портиера и тикна листчето обратно в джоба си. — Как се казва компанията? Може да са ми дали погрешна информация.
Портиерът влезе вътре и вдигна някакъв указател. Зашари с пръст по страницата и отвърна:
— Да, добре, двадесет и едно-нула-три. Както казах, компютърно оборудване. „Инфосърч Сълюшънс“. Ако желаете да се качите, трябва да им се обадя и да ми покажете документ за самоличност.
Документ за самоличност — да, но без обаждане, Бентън се забавляваше. Портиерът бе откровено груб и предубеден към опърпания непознат, който стоеше пред него.
Бръкна в якето си и измъкна портфейл, от който извади шофьорска книжка: Стивън Ленард Глоувър, възраст — четиридесет и две години; роден в Итака, Ню Йорк. Вече не бе Том Хавиланд, тъй като Марино го знаеше под това име. Винаги когато му се налагаше да промени самоличността си, изпадаше в депресия, обземаше го гняв, но и още по-голяма решителност да надвие ситуацията, без да бъде изпепелен от омразата.
Омразата разрушаваше съда, в който се събира. Да мразиш, означаваше да изгубиш яснотата на ума и погледа. През целия си живот се бе противопоставял на омразата. Лесно и уместно бе да мрази изпълнените с омраза, садистични и неразкаяни престъпници, които бе преследвал и залавял, понякога дори с непозволени средства, докато работеше във ФБР. Нямаше да може да се изплъзва и да остава непроницаем, ако мразеше или се поддаваше на крайни емоции.
Той стана любовник на Скарпета, докато още беше женен и може би това бе единственият грях, който не можеше да си прости. Не можеше да понесе мисълта какво ли са изстрадали съпругата му Кони и дъщерите му, когато са повярвали, че е убит. Понякога приемаше заточението си като наказание за онова, което бе причинил на семейството си, понеже се бе оказал слаб и се бе поддал докрай на едно чувство, което продължаваше да изпитва. Скарпета му въздействаше именно по такъв начин и ако трябваше, би извършил отново същия грях, знаеше го, стига да можеше да се върне назад във времето, когато за пръв път осъзнаха какво чувстват един към друг. Единственото му извинение, при това неубедително и той го знаеше, че тяхното взаимно привличане и влюбване беше спонтанно. Просто се случи.
— Ще им се обадя от ваше име — предложи портиерът и върна на Бентън фалшивото удостоверение за самоличност.
— Благодаря… как е името ви?
— Джим.
— Благодаря, Джим, но не е нужно.
Бентън напусна сградата, пренебрегна знака „Не преминавай“, когато пресичаше 75-та улица и се сля с анонимния поток от пешеходци по Лексингтън авеню. Докато се навеждаше под едно скеле, нахлупи шапката си още по-ниско. Нищо не убягваше от очите му, скрити зад тъмните очила. Ако се сблъскаше със същите непознати лица другаде, щеше да ги разпознае отново — толкова изострени бяха сетивата му. Би проследил и хванал всеки, запечатан повече от три пъти на видеокамерата му с джобен формат. През последните шест години бе натрупал стотици видеокасети, които до този момент не означават нищо друго, освен че е жив.
В Ню Йорк ченгетата се набиваха на очи, независимо дали седяха в патрулните коли, или разговаряха помежду си по тротоарите и уличните ъгли. Бентън ги подмина, като упорито гледаше пред себе си, с пистолет, закачен за глезена си — толкова сериозно нарушение, че веднага щяха да го обезвредят и изправят до стената, ако някое ченге забележеше оръжието. Щяха да му сложат белезници и да го набутат в полицейската кола като едното нищо, да го разпитват, да го прекарат през компютърната система на ФБР, да му снемат пръстовите отпечатъци и да го изправят пред съда. Когато работеше на местопроизшествията, отпечатъците му се съхраняваха в АСИПО — Автоматичната система за идентифициране на пръстови отпечатъци. След предполагаемата му смърт отпечатъците му бяха променени с тези на човек, починал от естествена смърт. ДНК профилът на Бентън не фигурираше в нито една автоматизирана система по света.