Той влезе в един вход и набра телефонни услуги от мобилния телефон, чийто номер се водеше на адреса на Тексаското управление за углавни присъди. Програмирането на адреса не представляваше особена трудност за Бентън. Той се бе превърнал в компютърен експерт, като използваше за нарушаване киберпространството според нуждите си. Един случаен разговор, добавен към общата сметка на Тексаския затвор, едва ли щеше да бъде забелязан и не можеше да бъде проследен.
Бентън знаеше, че когато позвънеше в офиса на Луси, името и номера на Тексаския затвор щяха да се появят някъде в сложната защитна система, с която тя боравеше. Естествено, всички разговори се записваха. Естествено, Луси имаше собствена компютърна система за съдебен анализ на гласа. Естествено, Бентън разполагаше със запис на гласа на Жан-Батист. Имаше касетката от години, още от онези опасни дни на операцията под прикритие, която не успя да събори групировката Шандон, но пък унищожи самоличността и живота на Бентън. Бентън все още не си бе простил за това. И не вярваше, че някога ще успее да се отърси от чувството за вина и унижението. Беше подценил онези, чието доверие бе смисълът на живота му.
Като дете Бентън и неговият магически пръстен допускаха грешки при въображаемите разследвания. Като възрастен той и златният пръстен на ФБР също бяха допускали грешки, неточни заключения и сбъркани психологически портрети на престъпниците. Но тогава, когато най-много се нуждаеше от своята проницателност, той се бе подхлъзнал и мисълта за това го изпълваше с безсилна ярост. От нея му призляваше. Тя го караше да се обвинява.
В моменти на най-дълбока депресия си казваше: „Никой друг не ти е виновен. Дори и фамилията Шандон и техните фаворити. Сам си изкопа гроба и сега трябва сам да се измъкнеш от него“.
56.
— Най-обикновена копирна хартия — обясняваше по телефона Уейн Рийв, служебното лице за връзки с обществеността на сектор „Полунски“. — Купуваме я на топове и я продаваме на затворниците по цент на лист. Пликовете са бели, купени от книжарници с намалени цени, три за четвърт долар — додаде той. — Вие защо се интересувате?
— Проучване — отвърна Скарпета.
— О! — Любопитството не го напускаше.
— Съдебен анализ на хартията. Аз съм научен работник. А как постъпвате, когато затворникът няма право да се снабдява от затвора? — попита Скарпета от офиса си в Делрей Бийч.
— Той или тя могат да получат хартия за писане, пликове, марки и така нататък. Никой не е лишен от тази привилегия — поясни Рийв.
Скарпета не попита дали Жан-Батист е все още в смъртното отделение. Нямаше и намек, че е получила писмо от него и вече не е сигурна дали Шандон е в затвора.
Стига толкова, кучи сине.
Стига ми каквото изживях, кучи сине.
Щом искаш да ме видиш, ще ме видиш, кучи сине.
Искаш да говориш с мен, добре, ще говорим, кучи сине.
Ако си се измъкнал, ще те намеря, кучи сине. Ако си писал или не си писал това писмо, ще разбера, кучи сине.
Повече няма да убиваш никого, кучи сине.
Искам те мъртъв, кучи сине.
— Можете ли да ми изпратите мостри от хартията? — попита тя Рийв.
— Утре ще ги получите — обеща той.
57.
Лешоядите кръжаха ниско в синьото небе, привлечени към блатото със сивия очукан кей от мириса на смърт и разложение.
— Какво си направил, хвърлял си месо из блатото? — извика сърдито Бев на Джей, докато завързваше въжето за един кол. — Знаеш как мразя проклетите лешояди.
Джей се усмихна, но вниманието му бе погълнато от агнето, което се свиваше разтреперано на кърмата на моторницата. Разтриваше китките и глезените си, а дрехите й бяха полуразкопчани и раздърпани. За миг в очите й се мерна изражение на облекчение, сякаш русокосият красавец на кея не можеше да бъде зъл. Джей не носеше нищо друго, освен обикновени отрязани джинси, а изваяните мускули на загорялото му тяло изпъкваха при всяко негово движение. Скочи с лекота в лодката.
— Влизай вътре — изкомандва той Бев. — Здрасти, аз съм Джей! Вече можеш да си отдъхнеш.
Широко отворените й очи бяха приковани в него. Тя продължаваше да разтрива китките си и да облизва напуканите си устни.
— Къде съм? — попита. — Не разбирам…
Джей се пресегна, за да й помогне да стане, но краката не я слушаха и той я грабна през кръста.
— Малко сме се схванали, а? — Той докосна спечените от кръв кичури коса на тила на жената и очите му пламнаха от гняв. — Тя не биваше да те наранява. Боли те, нали? Окей. Дръж се, ще те вдигна ето така. — Той я повдигна сякаш е перце. — Прегърни ме през врата. Добре. — Постави я върху кея и скочи след нея. Помогна да се изправи на крака, после отново я вдигна и я отнесе в бараката.