Бев седеше на тясното, смърдящо на вкиснато легло. По него не се виждаха завивки, а само захабен измачкан бял калъф и мръсна възглавница, която бе загубила формата си и изглеждаше почти плоска. Бев не изпускаше от очи Джей, който свали жената на пода и я поддържаше през кръста, докато тя се опитваше да стои на краката си.
— Май не мога да стоя права. — Избягваше с поглед Бев, сякаш я нямаше. — Не си чувствам краката.
— Завързала те е прекалено стегнато, нали? — Очите на Джей засвяткаха още по-застрашително. — Какво си й направила?
Бев само го зяпаше.
— Ставай от леглото — нареди й той. — Трябва да я сложим да легне. Наранена е. Донеси мокра кърпа. — След това се обърна към агнето, докато му помагаше да легне на леглото: — Няма лед. Съжалявам. Щеше да е добре за главата ти.
— В трюма за риба има лед и хранителни продукти — обясни Бев с равен тон.
— Не си ми донесла кученца — бе коментарът на Джей.
— Бях заета, а и нищо не беше отворено.
— Пълно е с помияри, сигурно те е домързяло да потърсиш.
Бев отвори хладилника и изля студена вода върху една кърпа за чинии.
— Всичко е наред — обади се покорно агнето поуспокоено.
Джей бе красив и мил. Той бе приятел. Не беше страшилище като тази грозна жена.
— Ще се оправя. Няма нужда от лед.
— Никак даже не е наред. — Джей намести внимателно възглавницата под главата й. — Никак.
Той пъхна ръка под шията й и премести главата й така, че да опипа тила й. Натискът на пръстите му бе прекалено болезнен и жената извика отново.
— Какво си й направила?
— Падна в лодката.
Жената не пророни нито дума и отказа да погледне Бев.
— Май си й помогнала? — попита Джей с абсолютно спокоен тон.
Той прибра блузата на агнето и я закопча, без да го докосне.
58.
Бентън свали сакото си и го пусна в уличната кофа за боклук. Една пресечка по-надолу метна бейзболната шапка в друга боклукчийска кофа и се мушна под сянката на едно скеле, за да развърже брезентовата си раница. Отвътре извади черна кърпа и я завързва стегнато около главата си. Навлече дънково яке с американското знаме, избродирано на гърба. Изчака момент на затишие, така че наоколо да няма минувачи и смени слънчевите си очила с други, с кехлибарени стъкла и различна рамка. След което нави раницата, тикна я под мишница и сви наляво по 73-та, после пак на ляво по 3-та улица и се върна отново на 75-та, като застана до ъгъла на сградата на Луси. Портиерът Джим не му обърна внимание и се вмъкна във фоайето за една бърза доза хлад от климатика.
Новите технологии бяха едновременно съюзници и врагове на Бентън. Обажданията от мобилни телефони можеха да бъдат проследени не само по данните на обаждащия се. Сигналите отскачаха от сателитите и се връщаха като бумеранг към географското местонахождение на човека, който звънеше. Бентън нямаше друг избор, освен по някакъв начин да го заобиколи. Докато данните показваха, че позвъняването е Тексаския затвор, сателитното препращане щеше да разкрие, че обаждането е от Манхатън, и то да ограничи площта до няколко пресечки.
Той обаче обърна това в своя полза. Всички пречки можеха да доведат до по-голямо предимство.
Бентън се обаждаше от адреса на Луси на Лексингтън и 75-та улица. Жан-Батист бе в смъртното отделение и това можеше лесно да се провери. Логиката диктуваше, че Жан-Батист нямаше как да се обади от Манхатън за нейна сметка. Тогава кой се бе обадил? Луси щеше да бъде озадачена от разговора, проведен от непосредствена близост до сградата на офиса й и тъй като я познаваше достатъчно добре, Бентън бе убеден, че тя щеше да се обади от своя телефон, за да провери дали координатите, засечени от сателита, ще са същите.
Това щеше да я наведе на мисълта за някаква техническа неизправност, при която предаването на сигнала се връща към мястото на приемане, вместо към мястото на повикване. Нямаше да може да разбере как е възможно да се случи такова нещо, при положение че досега не бе ставало. Щеше да я обхване параноя. Без съмнение щеше да се ядоса, защото не понасяше немарлива работа или технически издънки. Щеше да припише гафа на телефонната компания или на своя персонал. По-скоро на второто.