Колкото до портиера Джим, когато го попитат, щеше да отговори, че точно в този момент не е видял никого да говори по мобилен пред сградата или около нея. Което щеше да е лъжа. Почти всеки в Ню Йорк се разхождаше с мобилен, долепен до ухото. Истината бе, че дори Джим да си спомняше точния момент, в който е напуснал поста си, за да се разхлади във фоайето, никога нямаше да си признае.
Последната пречка бе анализът на гласа, който Луси щеше да извърши моментално, за да е сигурна, че се е обадил Жан-Батист Шандон. Това не представляваше проблем. Бентън бе прекарал няколко години в педантично изучаване и транскрибиране на гласа на Жан-Батист, след което го бе записал като дигитални файлове по такъв начин, че когато бъде възпроизведен при висока чувствителност на звука, да се долавят многопосочни шумове — в случая от вътрешността на затвора. Записът бе наставен на компютър, за да не личи снаждането. Всеки файл представляваше кратки звукови отрязъци, предназначени за гласова поща или човек, който не можеше да реагира по начин, който би предизвикал неправдоподобен отговор. Превключи от менюто в директория, на която бе дал името „Батън Руж“ и свери засеченото време върху дисплея. После провери още веднъж всички детайли от постановката.
Включи микрофона в гнездото на високоговорителя и си сложи слушалката.
Телефонът в „Инфосърч Сълюшънс“ — Последния участък — се вдигна.
— Манхатън. Разговор за сметка на „Инфосърч Сълюшънс“ на 75-та улица — произнесе той в микрофона.
— Откъде се обаждате?
— Сектор „Полунски“.
— Моля изчакайте.
Операторът ги свърза.
— Разговор за ваша сметка от сектор „Полунски“. Ще приемете ли разходите? — Да. — Няма пауза или промяна на интонацията. — Добър ден. Мога ли да знам кой се обажда? — продължи мъжкият глас, докато на екрана му се изписа, че повикването е от Тексаския затвор.
Бентън изключи докрай шума, за да изчисти живия фон на нюйоркския трафик и другите звуци, които биха се оказали фатални за разговор, който се провежда от вътрешността на затвор. Натисна „play“. Включи се зелен светлинен индикатор и Файл едно започна да тече.
— Когато мадмоазел Фаринели се върне, кажете й Батън Руж — записаният глас на Жан-Батист бе естествен, сякаш в момента говореше самият той.
— Тя е извън офиса. Кой се обажда? Кой сте вие? — Мъжът в офиса на Луси се опитваше да разговаря с обикновен запаметяващ чип по линията. — Мога ли да й предам нещо?
Разговорът бе прекъснат още преди седем секунди. Бентън изтри Файл едно, за да е сигурен, че фалшивото съобщение на Жан-Батист няма да бъде повторено никога от никого.
Отново забърза по оживения тротоар с наведена глава, без да изпуска нищо от очи.
59.
— Моля ви, не ме наранявайте — каза агнето.
Джей й помогна да седне. Тя се разплака и застена, докато той почистваше внимателно окървавената й коса, загрижен за сцепването, причинено от нанесения с животинска сила удар в извънбордовия мотор. Успокои я, че раната не е сериозна и няма спукване на черепа. Нали не виждала предметите двойни?
— Не — отвърна тя и дъхът й спря, когато той отново я докосна с мократа окървавена кърпа. — Виждам добре.
Внимателното закрилническо отношение на Джей произведе обичайния ефект и тя насочи цялото си внимание към него. Чувстваше го дотолкова близък, че се осмели да му разкаже как Бев — чието име не знае — е блъснала главата й в мотора на лодката.
— Ето как си нараних главата — довери се.
Той метна кървавата кърпа към Бев. Тя не помръдна, застанала насред малката стаичка, беше впила поглед в него като воден мокасин, свит за атака. Кърпата падна в краката й, но тя не я вдигна.
Той й нареди да я вдигне.
Бев не я вдигна.
— Вдигни я и я изпери на мивката — заповяда той. — Не искам да гледам това нещо на пода. Не трябваше да я нараняваш. Изпери пешкира и почисти спрея срещу комари от нея.
— Няма нужда да го маха — замоли жената. — Нека да остане, за да ме пази от насекомите.
— Не. Трябва да се измие. — Джей се наведе към нея и помириса шията й. — Имаш прекалено много препарат по тялото. Токсичен е. Сигурно е изпръскала целия флакон върху теб. Това не е хубаво.
— Не искам пак да ме докосва!
— Нарани ли те?
Агнето не отговори.
— Аз съм тук. Няма да ти причини повече болка.
Джей се надигна от края на леглото, а Бев вдигна мократа кървава кърпа.