— Нищо не съм прецакал, Луси — отвърна търпеливо Манъм, поглеждайки я загрижено.
Наближаваше петдесетте, имаше здрава физика, висок бе метър и осемдесет, гъстата му кестенява коса беше посребрена по слепоочията и можеше да тушира при нужда силния си бронкски акцент. Манъм беше роден имитатор. Способността му да се слива с всякаква среда бе изумителна. Жените го намираха за неустоимо привлекателен и забавен, което той използваше като предимство в професията си. В Последния участък не съществуваха морални присъди, освен ако даден следовател не прояви глупостта и егоизма да наруши твърдите правила на безупречно поведение. Личните предпочитания не биваха да нарушават границите на мисиите, подлагащи живота на ежедневен риск.
— И аз нямам представа какво става тук. Защо сателитът показва нашата сграда? — настоя той. — Свързах се с „Полунски“ и Жан-Батист е там. Няма как да е бил тук, освен ако не левитира, за бога!
— Искаш да кажеш да пътува извън тялото си — отвърна заядливо Луси, която не бе в състояние да контролира несправедливото си арогантно отношение и това я караше да се чувства още по-зле. — Левитиране означава да се рееш над земята.
Усети безпомощност, тъй като иначе блестящият й логичен ум не успяваше да разгадае какво се е случило в нейно отсъствие.
Манъм я погледна внимателно.
— Той е. Сигурна си, нали?
Луси познаваше гласа на Жан-Батист — мек, почти гальовен, със силен френски акцент. Никога нямаше да забрави този глас.
— Няма начин да не е той — каза тя. — Включи анализа на гласа, макар че знам какво ще покаже. Според мен от „Полунски“ трябва да докажат, че задникът, който държат в смъртното отделение, е наистина Шандон. Може шибаното му семейство да е задвижило нещо. Ако се наложи, ще ида да видя със собствените си очи грозната му мутра.
Мразеше се за това, че го мрази. Един истински следовател не можеше да си позволи да се поддава на емоции, защото преценката му се изкривяваше и последиците бяха смъртоносни. Но Жан-Батист се бе опитал да убие леля й. Ето защо го мразеше. И ето защо трябваше да умре. Мъчително, надяваше се тя. Заради онова, което искаше и се опита да направи, трябваше да почувства безумния ужас, който бе причинил на другите и копнееше да причини на Скарпета.
— Да поискаме нов ДНК анализ? Луси, нужна ни е съдебна заповед. — Манъм бе наясно със съдебните и законови ограничения. Беше ги спазвал толкова дълго, че се тревожеше, когато Луси предлагаше план, който би довел до доказателства, които можеха да провалят дадено дело пред съда.
— Бъргър може да го поиска. — Луси имаше предвид заместник-окръжния прокурор Джейми Бъргър. — Обади й се и я помоли да дойде тук веднага.
Манъм не можа да сдържи усмивката си.
— Сигурен съм, че си няма друга работа и ще се зарадва на подобно разнообразие.
64.
Скарпета разстла дузината цветни фотографии с размер 20/26 см, които бе направила. Снима всеки един лист за писма от сектор „Полунски“ с ултравиолетова светлина и след това ги увеличи 50 пъти.
Сравни снимките с писмото от Шандон. Листата нямаха воден знак и бяха съставени от гъсто преплетени нишки дървесина, характерни за евтината хартия.
Видимо имаха гладка лъскава повърхност, подходяща за принтиране. Скарпета не забеляза дефекти, подсказващи, че идват от една и съща партида, което всъщност бе без значение. Дори и хартията да беше от една и съща партида, това доказателство нямаше да има тежест пред съда, тъй като защитата моментално щеше да започне да настоява, че евтина хартия като тази се произвежда в огромни партиди.
Листовете не се различаваха по нищо от хартията, която самата тя използваше за своя принтер. По ирония защитата можеше да повдигне обвинение, че тя е написала писмото от Шандон и го е изпратила до себе си. Преживяла бе дори още по-абсурдни и смешни обвинения от това. Така че не се заблуждаваше. Обвинят ли те веднъж, оставаш обвиняем, а Скарпета бе обвинявана в много професионални, законови и морални нарушения, за да избягва лупата на всеки, който желаеше отново да я унищожи.
Роуз мушна глава в кабинета на Скарпета.
— Ако не тръгнете на минутата, ще изпуснете и следващия полет.
65.
Джейми Бъргър си купуваше кафе от улицата, за да се спаси от травматизиращото служебно ежедневие. Тя си прибра рестото от Раул и му благодари, а той само кимна, зает с дългата опашка от клиенти. Попита иска ли сметана, въпреки че през всичките тези години му бе отказвала. Отмина с кафето и обичайния високовъглехидратен обяд, състоящ се от хлебче — този път с маково семе — и две пакетчета топено сирене „Филаделфия“, в бяла хартиена торбичка със салфетка и пластмасов нож. Мобилният й вибрираше на колана като жилещо насекомо.