— Напълно е възможно. Той явно прониква в домовете с лекота и това се връзва със серийните крадци, които по-късно се превръщат в серийни убийци. Проблемът със серийните крадци е в това, че жертвата не усеща, че някой е влизал в дома й и че нещо е взето. Колко от жените, които не могат да си намерят едната обувка или бельото, ще си помислят, че в дома им е влизал крадец?
Дък сви рамене.
— По дяволите, жена ми все не си намира нещата. Само й виж гардероба. Ако някой е фетишист на тема обувки, то това е Сали. Само че няма как някой тип да проникне в дома на една жена и да задигне гърдата й. Явно някои от тях си падат по разчленяване на телата.
— То е същото като цвета на косата, цвета на очите или друго нещо. Престъпникът има за фетиш всичко, което отключва сексуалната му възбуда, а то в някои случаи има садистичната нужда да унищожи фетиша. В случая това е жена с определен размер и форма на гърдите.
Дък го разбираше, но не съвсем. Той също харесваше гърди. И изпитваше перверзна наслада от образи, някои от които бяха насилнически.
74.
Стъпките на надзирателя заглъхнаха по металната пътека.
Жан-Батист отново седна на леглото с купчина чиста, бяла хартия в скута си. Той почука с химикалката и сътвори друга поетична фраза, която измъкна от уникалния си ум и размаха като яркочервено знаме, плющящо в ритъм с химикалката. Душата му преливаше от поезия. Изливаше думите в образи и дълбокомислията се търкаляха едно след друго в съвършен ритъм, без никакво усилие.
Навиваха се в съвършен ритъм. Той опипваше изящната калиграфия отново и отново, когато натискаше силно с химикалката по листа.
Изливаха се в съвършен ритъм.
Така е по-добре, реши той и почука отново с химикалката върху хартията.
Чук-чук, чук-чук, чук-чук.
Можеше да забави или да ускори ритъма, да го намали или усили в зависимост от музиката на кръвта, която бе запомнил след всяко убийство.
Чук-чук с химикалката.
„Драги Роко — реши да напише Жан-Батист. — Ти не би посмял да споменеш Полша пред някой, който би ти сторил зло, сигурен съм в това. Прекалено голям страхливец си.“
Чук-чук-чук.
„Но тогава кой? Може би Жан-Пол“ — пишеше той до мъртвия си адвокат.
Чук-чук-чук-чук-чук-чук-чук…
— Хей, Косматко! Настроил съм си радиото — изкрещя Звяра. — Ооох, колко жалко, че не можеш да го чуеш. Познай какво? Пак говорят за твоя адвокат. Още една прясна новина. Оставил е писмо, разбра ли? В него пише, че го е убило това, че си негов клиент. Схвана ли?
— Млъквай, Звяр.
— Живот ли искаш, Звяр?
— Шегите ти смърдят, копеле.
— Искам да пуша! Защо не ми дават да пуша, мамка им!
— Вредно е за здравето, копеле.
— Пушенето те убива, скапано лайно. Така пише на кутията.
75.
Диетата на Аткинс се отразяваше добре на Луси, тъй като никога не обичаше сладки неща и нямаше нищо против да пропусне макароните и хляба.
Най-опасната й глезотия бяха бирата и виното и тя се въздържа и от двете в луксозния мезонет на Бъргър в Сентръл Парк Уест.
— Няма да те насилвам — каза Бъргър и върна бутилката Pinot Grigio върху най-горната лавица на хладилника в красивата й кухня с шкафове от кестенов фурнир и гранитни плотове. — И аз се чувствам по-добре без него. Вече нищо не мога да запомня.
— Ще се чувствам по-добре, ако от време на време забравяш по нещо — заяви Луси. — Ще се чувствам много по-добре, ако и аз забравях.
За последен път бе идвала в апартамента на Бъргър преди три месеца. Съпругът на Бъргър се напи и двамата с Луси започнаха да се заяждат, докато накрая Бъргър помоли Луси да си тръгне.
— Вече е забравено — увери я Бъргър с усмивка.
— Той не е вкъщи, нали? — застрахова се Луси. — Обеща ми, че няма да има проблеми, ако дойда.
— Мислиш ли, че бих те излъгала?
— Ами…
Шеговитите реплики, които си разменяха, прикриваха ужаса им от случката. Бъргър никога не бе ставала свидетел на подобни изпълнения в едно предполагаемо цивилизовано общуване. Беше истински разтревожена, че Луси и съпругът й ще започнат да си разменят удари и Луси ще победи.
— Той ме мрази — отбеляза Луси и извади от задния джоб на отрязаните си джинси сгънати листове хартия.
Бъргър не отговори, докато пълнеше две високи бирени чаши с искряща вода и се върна до хладилника за купа с току-що нарязани лимонови резенчета. Дори когато бе облечена неглиже в мек бял памучен анцуг с къси чорапи на краката, тя не изглеждаше размъкната.