Луси започна да се суети и тикна листовете обратно в джоба си.
— Мислиш ли, че някога ще се отпуснем истински, Джейми? Вече не е същото…
— Няма как да бъде същото, нали?
Бъргър изкарваше стотинки като прокурор. А съпругът й правеше далавери с недвижими имоти и по мнението на Луси бе само с една идея по-добър от Роко Каджиано.
— Сериозно, кога ще се върне вкъщи? Защото ако е скоро, аз си тръгвам — каза Луси, като я гледаше право в очите.
— Нямаше да си тук, ако щеше да се връща скоро. В момента е на една среща в Скотсдейл, Аризона. В пустинята.
— С влечугите и кактусите. Там му е мястото.
— Престани, Луси. Моят неудачен брак няма никаква връзка с ужасните мъже, които майка ти предпочете пред теб, докато ти растеше. Вече сме го обсъждали.
— Просто не разбирам защо…
— Моля те, не зачеквай темата. Миналото си е минало. — Бъргър въздъхна и върна бутилката „Сан Пелегрино“ в хладилника. — Колко пъти да ти го повтарям?
— Да, миналото си е минало, ами я дай да се захващаме с това, което наистина има значение.
— Не съм казвала, че няма значение. — Бъргър пренесе напитките им в дневната. — Сега се радвам, че си тук. Тъй че нека да ни е добре, ти какво ще кажеш?
Прозорците гледаха към река Хъдсън и тази страна на сградата се смяташе за по-малко привлекателна от фасадната, която бе с изглед към парка. Но Бъргър обичаше водата. Обичаше да гледа как кръстосващите кораби спират на доковете. Ако бе искала дървета, както много пъти беше обяснявала на Луси, нямаше да живее в Ню Йорк. А ако бе искала вода, обикновено парираше Луси, не е трябвало да живее в Ню Йорк.
— Хубав изглед. Никак не е зле за по-евтината страна на сградата — заяде се Луси.
— Невъзможна си.
— Това го знам.
— Как те търпи горкият Руди?
— Това не го знам. Сигурно си обича работата.
Луси се просна върху кушетка, застлана с кожа от щраус и кръстоса голите си крака, чиито мускули говореха свой собствен език, подчинявайки се на движенията и нервите й, докато тя продължаваше да живее, без да се интересува как изглежда. Работата, към която се бе пристрастила, я освобождаваше от демоните й.
76.
Жан-Батист се изтегна върху тънкото вълнено одеяло, което попива потта му нощ след нощ. Облегна се на твърдата студена стена. Реши, че Роко не е мъртъв. Нямаше да се хване на поредната им манипулация, макар да не бе сигурен каква е целта й. А, страх, разбира се. Сянката на баща му се криеше зад тази лъжа. Значи предупреждаваше Жан-Батист, че страданието и смъртта са отплатата за предателството, дори и ако предателят бе собственият син на всемогъщия мосю Шандон.
Предупреждение.
По-добре бе Жан-Батист да не говори на тема скорошна смърт.
Ха!
Всеки час, всеки ден, врагът се мъчеше да накара Жан-Батист да страда и да умре.
Не говори.
Ще говоря, ако искам. Ха! Аз, Жан-Батист, съм този, който управлява смъртта.
Можеше лесно да се самоубие. Можеше да усуче чаршафа само за минути и да го завърже около врата си и за крака на стоманеното легло. Хората не бяха наясно с обесването. Не бе нужна височина, а само поза — например да седне с кръстосани крака на пода и да се наведе напред с цялата си тежест и по този начин да упражни натиск върху кръвоносните съдове. Безсъзнанието идваше за секунди и след това следваше смъртта. Страхът не можеше да го докосне и ако трябваше да прекъсне биологичния си живот, първо щеше да се издигне над него и душата му да направлява всичко, което ще прави от там насетне.
Жан-Батист нямаше да прекъсне биологичния си живот по този начин. Той очакваше с нетърпение твърде много неща и с радост напускаше малката килия в смъртното отделение и пренасяше душата си в бъдещето, в което стоеше зад витрина от плексиглас и жадно поглъщаше с очи доктор Скарпета. Съживяваше спомена за това колко блестящо я бе надхитрил и си бе проправил път към прекрасния й замък, вдигайки чука, за да разбие главата й. Тя сама се бе отвърнала от екстаза. Тя се бе отвърнала от Жан-Батист, като го лиши от кръвта си. Сега щеше да дойде при него със смирение и любов, осъзнала какво е направила, глупостта на постъпката си, радостта, от която се е лишила, когато го осакати още повече, като изгори очите му с формалин — химикалът на мъртъвците. Скарпета го лисна в лицето на Жан-Батист. Злокобната течност го размагнетизира за кратък миг и болката го принуди да премине през ада на живот, ограничен само в тялото.