Уилям Фокнър
Стръвницата
Този път имаше и човек, и куче. Два звяра, като се брои Старата Бен, стръвницата, и двама души, като се има пред вид Бун Хоганбек, в чиито жили течеше част от същата кръв, която течеше и у Сам Фадърз, макар че Бун беше от плебейския клон на фамилията; само Сам, Старата Бен и мелезът Лайън бяха чисти, неопетнени и непокварени.
I
Беше шестнайсетгодишен. Ловуваше вече шест години. И за шест години бе чул най-интересните разкази. Това бяха разкази за дивата пустош, за големия лес, по-голям и по-стар от всеки писмен документ, за белите хора, достатъчно гламави да вярват, че са купили някакъв си парцел от гората, и за индианците, достатъчно непреклонни в предявяваното право, че била тяхна, за да може да се приписва томува или ономува; това бе гора, по-голяма от майор Де Спейн и от късчето хартия, с което, разбирайки повече от всички, той твърдеше, че била негова; по-стара от стария Томас Сътпен, от когото майор Де Спейн я бе получил и който разбираше още повече от всички; по-стара дори от стария Икемотуби, вожда на племето чикасо, от когото я бе взел старият Томас Сътпен и който на свой ред разбираше най-много от всички. Тя принадлежеше на хората — не бели, не черни и не червени, а просто хора, ловци с волята и упоритостта да понесат всичко, с кротостта и умението да оцеляват; на кучетата, на мечката и елените, противопоставени, но открояващи се в нея, командвани и насилвани в границите на тази пустош от древното и неспирно съперничество, съгласно древните и несмекчаеми правила, които изключват всякакво съжаление и не признават пощада — най-хубавата от всички игри, най-хубавото, за което си струва да дишаш, и завинаги най-хубавото, за което да слушаш — тихите, тежки и замислени гласове, които се връщат назад и сред многото трофеи — разбити пушки, глави и кожи — си припомнят с точност какво е било — или в гостните стаи на градските къщи, или в канторите на плантаторските имения, или (което е най-хубавото) в самите биваци, където все още неначенато виси топлото месо, а мъжете, които са го нарязали, седят пред пламтящите дърва в огнището, ако има градеж и огнище, или ако няма — около окадената камара вършини, лумнали пред опнати платнища. Там винаги присъстваше и по някое шише, тъй че усещаше как тези остри и пламенни изблици на сърцето и ума, на мъжеството, лукавството и слуката се утаяват и пречистват в кафеникавата течност, която ни жени, ни момчета, нито деца, а само ловците пият; и пият не кръвта, която са пролели, а някакъв гъст сок от дивия безсмъртен дух, пият го умерено, дори смирено, не с долния ищах на езичника или с неоснователната надежда да добият от него ония добродетели, които се наричат хитрина, сила и сполука, а тъкмо в тяхна чест. Ето защо в това декемврийско утро му се стори не само естествено, но и наистина най-подходящо да се почне с уиски.
Отпосле осъзна, че началото е било поставено много по-рано. Всичко бе почнало още в онзи ден, когато за първи път написа възрастта си с две цифри и братовчед му МакКаслин Едмъндз за пръв път го заведе в големия лес на бивака, сам да си извоюва от пустошта името и положението на ловец, при условие че и той на свой ред ще бъде достатъчно търпелив и смирен. Още тогава, без дори да я види, той наследи и голямата стара стръвница с наранена от капан лапа; в пространство от почти сто квадратни мили тя си бе спечелила името и определения образ на жив човек — това бе една предълга легенда за събаряни и опустошавани обори, за млади нерези и стари свине и дори телета, отвличани в леса, за да бъдат погълнати там, за опропастявани капани и вълчи ями, за разкъсани и удушени кучета и за изстрели от карабина и дори винтовка, дадени в упор, ала свършили почти толкова работа, колкото и шепите грахови зърна, които дечурлигата духат през разни тръбички — всичко това бе една просека от разрушение и жалки останки, почната още преди раждането на момчето, по която тази огромна рунтава фигура крачеше не бързо, а по-скоро с безмилостното и неудържимо преднамерено упорство на локомотив. Тя се носеше в съзнанието му още преди да я види. Тя изникваше и изпълваше сънищата му още преди да зърне непозналия брадва лес, из който тя оставяше разкривения си отпечатък, рунтава, грамадна, червеноока, не зла, а просто голяма, твърде голяма за кучетата, които се мъчеха да я сдавят, за конете, които се мъчеха да я надбягат, за хората и за куршумите, които пращаха срещу нея; твърде голяма за тази земя, която ограждаше нейния обсег. Момчето сякаш бе вече предугадило онова, което неговите чувства и мисъл все още не можеха да обхванат: осъдения пущинак, чиито краища хората непрекъснато и незабележимо гризяха с плугове и секири, но се страхуваха от него, защото е пущинак, хора неизброими и безименни дори един за друг в този край, където старата стръвница си бе спечелила име, земя, през която не смееше да мине нито един смъртен звяр, освен този упорит и непобедим анахронизъм от едно остаряло, мъртво време, този фантом, връхна точка и апотеоз на остарялата природа, която малките нищожни хорица полазваха и връхлитаха в беса на своята ненавист и ужас като пигмеи в нозете на задрямал слон — старата стръвница, единствена, несломима и сама, овдовяла и бездетна, надарена с безсмъртие подобно стар Приам, изоставен от всички и надживял синовете си.